— Не съвсем. Ние се гордеем, че сме спечелили пропагандната война. Тук има хора, които преди три години не са и мечтали, че ще присъстват на подобно събиране. Щяха да се безпокоят, че ще се разчуе — то наистина ще се разчуе — и че Тангът чрез министрите си ще предприеме нещо и ще им усложни живота. Сега вече не изпитвам подобни страхове. Свикнахме ги с мисълта за собствената им сила. Те са много, а Седмината са неколцина. И какво, ако Седмината им затворят вратата? Тук, на подобни събирания, пред тях се отварят хиляда нови врати.
— Ами „Нова надежда“?
Усмивката на Бердичев опъна тясното му лице. „Нова надежда“ беше рожба на неговия ум.
— Той е нашият флагмански кораб в много повече от един смисъл. Трябва да видиш гордостта по лицата им, когато си говорят за него. Те сякаш казват: ние направихме това. Не ХАН, а ние, ХУН МАО, както ни наричат те. Ние, европейците.
Де Вор изгледа Бердичев. За втори път чуваше тази дума. Когато пристигнаха, домакинът Дъглас я бе споменал.
— Ние, европейците, трябва да се държим един за друг — бе казал той. А щом Де Вор я чу, бе усетил, че тя прозвуча като тайна парола, като някакъв знак за взаимно разбиране.
Огледа украсата на кабинета. И тук забеляза признаци на промяната — и тук се виждаше революцията в стила, заляла Горните нива. Декорът, както и облеклото на онези в залата, бе по-прост — дизайнът на столовете и на масата бе по-малко екстравагантен отпреди. По стените сега висяха прости селски пейзажи. Пъстроцветните исторически сцени, така предпочитани от ХУН МАО, вече ги нямаше. Нямаше ги пищните паравани и шарените букети от миналото. Но всичко това иронично ги приближаваше още повече до истинските ХАН — Фамилиите, които винаги бяха предпочитали простото пред пищното, хармоничното пред крещящото.
Знаците на промяната — макар и повърхностни — бяха насърчаващи, но и обезпокоителни. Тези мъже — тези ЕВРОПЕЙЦИ — нито бяха ХАН, нито някога са били ХАН. И все пак ХАН бяха унищожили всичко, което някога са представлявали те — бяха отсекли културните им корени също толкова просто и цялостно, както градинарят би отрязал стеблото на хризантема. Седмината не им бяха оставили истински избор: или щяха да са ХАН, или — нищо. А да бъдеш нищо, беше непоносимо. Сега обаче да бъдеш ХАН, също бе толкова непрестижно.
Де Вор потръпна. Сега откликът им беше негативен — реакция срещу всичко, което беше ХАН — облекло, стил, държание. Но не можеха да живеят дълго така. По-нататък щяха да обърнат огледалото към себе си и да открият, че не притежават истинска идентичност, че новороденото им чувство за расово съзнание няма открит път напред. „Нова надежда“ беше ход за запълване на този вакуум, както и тази дума — „европеец“, — но те не стигаха. Култура бе обширно, сложно нещо и, също като корените на гигантско дърво, навлизаше в тъмната, богата почва на времето. Това бе нещо повече от въпрос на стил и облекло. Това беше начин на мислене и държание. Нещо от плът и кръв, а не от плат и архитектура.
Да, имаха нужда от нещо повече от име, с което да се нарекат, повече от централен символ на своята гордост; имаха нужда от център — нещо, което да ги върне към тях самите. Но какво? Какво беше това, което би могло да запълни вакуума, срещу който бяха изправени? Това бе проблем, с който щяха да се сблъскат през идните дни. Пренебрегването му щеше да е фатално.
Отиде до дългата маса в центъра на стаята и погледна подробната карта, простряна отгоре й.
— Всички ли са известени?
Бердичев се доближи и застана до него.
— Не всички. Възможно най-тесен кръг. Дъглас знае, разбира се. И Бароу. Реших, че и твоят човек, Дучек, трябва да знае, като имаме предвид колко ни помогна. Освен това — Муър и Вайс.
— Антон Вайс? Банкерът?
Бердичев кимна.
— Знам какво си мислиш, но през последната година той се промени. Сдърпа се с дъртия Еберт. Онзи го прецака при редица важни сделки. Сега мрази Танга и неговия кръг толкова силно, че е трудно да намериш омраза, равна на неговата.
— Разбирам. Въпреки това не бих го сметнал за чак толкова важен.
— Самият той не е толкова важен, колкото хората, които представлява. Той е нашата връзка с редица интересни групировки. Хора, които не могат да се обявят открито. Важни хора.
Де Вор се замисли за момент и се усмихна.
— Добре. Значи, които знаем, сме седем.
— По-точно — осем.
Де Вор вдигна въпросително вежди, но Бердичев каза просто:
— По-късно ще ти обясня.
— Кога пристигат?
— Вече са тук. Отвън. Ще влязат, когато си готов.
Де Вор се засмя.
— Вече съм готов.
— Тогава ще кажа на Дъглас.
Де Вор гледаше как Бердичев се движи сред хората, събрали се в залата-градина, по-непринуден от всякога. Виждаше как те гледат на него като на водач, на човек, който формира събитията, и отбеляза с ирония колко бе различно сегашното им държание от предишното. А с какво бе по-различен самият човек? Властта. Само властта правеше човека привлекателен образ. Дори потенциалната власт.
