— Аз бях единият от свидетелите на церемонията.
Де Вор се взря замислено през прозореца.
— И какво стана?
Бердичев помълча известно време, загледан в кладенеца на отминалите години. После странно се засмя с тъжен, почти уморен смях.
— Знаеш как е. Бяхме млади. Твърде млади. Бащата на Пьотър излезе прав: момичето не беше подходящо. Избяга с друг мъж. Пьотър се разведе с нея.
— И тя е взела детето със себе си?
Неочаквана болка проряза лицето на Бердичев.
— Не. Не беше точно така. Разбираш ли, тя беше бременна в четвъртия месец, когато се разведоха. Пьотър разбра съвсем случайно, когато тя подаде молба за аборт. Разбира се, чиновникът поиска подробности за бащата, видя, че може да извлече полза от информацията, и отиде право при Леман.
Де Вор се усмихна. Да, беше неетично, но такъв беше този свят.
— И Пьотър я накарал да роди детето?
Бердичев поклати глава.
— Тя отказа. Каза, че по-скоро би се самоубила. Но Пьотър нае адвокат. Нали разбираш, по закон детето беше негово. Бе заченато по време на брака, а докато тя му беше жена, всяко дете, произлязло от нейното тяло, по закон бе негова собственост.
— Разбирам. Но с какво му е помогнал този адвокат?
— Издаде й заповед за задържане. Затвориха я в болница, извадиха зародиша от нея и го поставиха в хранителна единица на „Мед Фак“.
— А… Но дори и така съм изненадан. Защо ние никога не сме виждали детето? Бащата на Пьотър умря, когато той беше на двадесет и три. После не е имал причини да държи това в тайна.
— Не, предполагам, че не. Но Пьотър се държеше много странно по този въпрос. На няколко пъти се опитах да поговоря с него за това, но той все ме отрязваше. Колкото до момчето, ами… То никога не е живяло с баща си, никога не го е виждало, а и Пьотър винаги е отказвал да го види. Мислеше, че твърде много ще му напомня за майка си.
Де Вор леко зяпна.
— Значи я е обичал?! Дори и след онова, което му е причинила?
— Той я обожаваше. Точно затова никога не се ожени повторно, никога не си позволи женска компания. Мисля, че с това, че го напусна, тя уби нещо в него.
— Колко странно. Колко, колко странно — Де Вор сведе поглед. — Никога не бих се досетил — и поклати глава. — Ами синът? Той как се отнася към баща си?
— Не знам. Нищо не е казал, а аз смятам, че би било нахално да го попитам.
Де Вор се обърна и погледна Бердичев в очите.
— И какъв е проблемът?
— През последните три години бях настойник на момчето. Като пълномощник на Пьотър аз управлявах неговите работи. Но сега момчето навърши пълнолетие.
— Е, и?
— Бих искал ти да поемеш отговорността за него за известно време.
Де Вор се разсмя — молбата на Бердичев наистина го беше изненадала.
— Защо? Какво кроиш, Сорен?
Бердичев поклати глава.
— Аз нямам нищо общо, Хауард. Момчето го иска.
— Момчето… — Де Вор се почувства неловко. Вече толкова пъти стъпваше накриво в този разговор. Бе свикнал той да контролира събитията, а не да бъде жертва на обстоятелствата; но въпреки това ситуацията го заинтригува. Какво ли искаше момчето? И по-точно — какво ли бе чувало за него?
— Може би трябва да се срещнеш с него — добави бързо Бердичев и погледна Дъглас сякаш за потвърждение. — Тогава може и да разбереш. Той не е… Ами, може би не е такъв, какъвто би очаквал.
— Да. Разбира се. Кога?
— Сега става ли?
Де Вор сви рамене.
— Защо не? — но любопитството му бе възбудено докрай. Защо момчето да не е такова, каквото би очаквал? — Има ли нещо, което трябва предварително да знам, Сорен? Има ли в него нещо странно?
Бердичев се засмя късо.
— Ще разбереш. Ще разбереш по-добре от всеки друг. Бердичев отиде да доведе момчето, а той зачака; усещаше колко е напрегнат Дъглас. Беше ясно, че вече се е срещал с момчето. Ясно бе също и че в младежа има нещо, което го кара да се чувства много неудобно. Погледна Де Вор, после се реши, поклони се леко и се доближи до вратата.
— Трябва да се връщам, Хауард. Прости ми, моите гости…
— Разбира се — Де Вор му върна поклона, след това се обърна, заинтригуван — чудеше се какво ли имаше толкова в това момче, че така да изнерви привидно невъзмутимия Дъглас.
Не му се наложи да чака дълго отговора.
— Хауард, запознай се със Стефан Леман.
Де Вор потръпна. Неволно го обзе силно отвращение към застаналия пред него младеж. Не беше само заради шокиращата, черепна бледност на лицето и косата му, нито нездравата розовина на очите му — бе албинос, но и нещо, свързано с неестествената му студенина. Когато те погледнеше, сякаш те облъхваше леден вятър от далечния север. Де Вор срещна погледа му и през очите му се вгледа в празнотата отвъд. Но мислеше: КОЙ СИ ТИ? НАИСТИНА ЛИ СИ СИН НА ЛЕМАН? НАИСТИНА ЛИ СИ БИЛ ИЗВАДЕН ОТ УТРОБАТА НА МАЙКА СИ И ОТГЛЕДАН В ХРАНИТЕЛНА ЕДИНИЦА, ДОКАТО СВЕТЪТ СЕ ПОДГОТВИ ДА ТЕ ПРИЕМЕ?
Червени очи на бял фон. Всяко око — дива, тъмна празнота сред студената, чиста белота на плътта.
Той пристъпи напред и протегна ръка към албиноса, но гледаше Бердичев.
— Нашият осми човек, предполагам.
