Вайс се усмихна, а останалите около масата се разсмяха. Обичайна бизнеспроцедура беше да се пази едно-единствено писмено копие на дадена сделка, докато накрая не се реши, че ще е безопасно за начинанието, ако се огласи публично. Беше твърде лесно да се получи достъп до компютърните досиета на всяка компания, щом всички използваха една и съща комуникационна мрежа.
— Искате Тангът предварително да разбере за плана ни?
Вайс отдръпна ръката си, после отново погледна Де Вор и се усмихна.
— Мисля, че приятелите ми ще са доста доволни, майоре.
Лицето на Де Вор не се измени веднага, но вътрешно той се напрегна. Предварително се бяха договорили да го наричат ШИ Скот. Вайс — сигурен беше — не бе забравил това, нито пък бе споменал предишния му чин на офицер от охраната без някакъв предварителен умисъл.
МЪРТЪВ СИ — помисли си Де Вор и се усмихна любезно на мъжа, сякаш репликата му му се бе сторила забавна. — ВЕДНАГА ЩОМ СИ СВЪРШИШ РАБОТАТА И СИ МЪРТЪВ.
— Радвам се, ШИ Вайс. Както и самият вие, те са добре дошли винаги, когато искат да ни посетят. Няма да искам от тях да спонсорират нещо, което да не могат да видят със собствените си очи.
Видя как Вайс търси капан във всяка негова дума — и отново се усмихна вътрешно. Човекът поне беше достатъчно умен, за да знае колко опасен човек е майорът. Но тук умът нямаше да му помогне.
Де Вор се обърна към Бароу:
— А вие, подсекретарю? Имате ли да добавите нещо?
Бароу бе наследил стария пост на Леман и макар и приносът му за този план да бе незначителен, ролята му като лидер на фракцията на дисперсионистите в Камарата правеше присъствието му тук важно. Ако той го одобреше, цялото Първо ниво щеше да го одобри, защото в тези времена на промяна той беше техен говорител, тяхна съвест.
Бароу се усмихна тъжно, после сведе поглед.
— Ще ми се да имаше някакъв друг начин, ШИ Скот. Ще ми се натискът на Камарата да се окаже достатъчен, но съм дотолкова реалист, че да знам, че промяната — истинската промяна — ще дойде само ако натиснем от всички страни — той въздъхна. — Вашият план има моето одобрение. Единствената ми надежда е никога да не се наложи да го използваме срещу Седмината.
— И моята, Бароу Чен — увери го Де Вор, без да си позволи цинизмът да се промъкне в гласа или на лицето му. — И все пак, както казвате, трябва да бъдем реалисти. Трябва да бъдем подготвени за всякакви начини, за да разширим нашата кауза. Ние, европейците, твърде дълго бяхме отричани.
След това, сам с Бердичев и Дъглас, той разговаря за по-маловажни неща, скривайки удоволствието си, че планът му получи одобрението им и — по-важното — финансовата им подкрепа. Времената със сигурност се бяха променили, помисли си той, възхитен от малката кутийка от розов кварц за емфие, която Дъглас бе извадил от барчето в кабинета. Преди три години щяха да се колебаят, преди да заговорят срещу Седмината; сега — макар и скрито-покрито — обсъждаха въоръжено въстание.
— Красива е — каза той. Кутийката наистина беше красива. Жерав, символът на дългия живот, изпъкваше върху повърхността на кварца, обкръжен от свраки, означаващи късмет; около горния край на кутийката пък имаше венец от божури, символизиращи пролет и богатство. Цялата вещ беше прекрасно, почти съвършено произведение на изкуството и все пак толкова малка, че се побираше в дланта на ръката му.
— Едно последно нещо, Хауард.
Де Вор вдигна глава — бе усетил лекото колебание в гласа на Бердичев.
— Какво има? Проблем?
— И да, и не. Искам да кажа, има, ако го смяташ за такъв.
Де Вор остави кутийката от розов кварц и се обърна с лице към приятеля си:
— Много си потаен, Сорен, а това е необичайно за тебе. Да не би да сме в опасност?
Бердичев се изсмя.
— Не. Не е нищо такова. Става въпрос за… ами, става въпрос за сина на Леман.
Де Вор млъкна за миг. Погледна Дъглас, после — отново Бердичев.
— Синът на Леман ли? Не знаех, че Пьотър има син.
— Малко хора го знаеха. Това беше една от най-добре пазените му тайни.
ДА — помисли си Де Вор. — СЪС СИГУРНОСТ. МИСЛЕХ СИ, ЧЕ ЗНАМ ВСИЧКО ЗА ВСИЧКИ ВАС — И НАЙ-ДРЕБНИТЕ НЕЩИЦА, НАЙ-ДРЕБНИТЕ МРЪСОТИЙКИ, — А ЕТО, СЕГА МЕ ИЗНЕНАДА.
— Незаконен, предполагам?
Бердичев поклати глава.
— Съвсем не. Момчето е негов законен наследник. След смъртта на Леман той е наследил цялото имение.
— Наистина ли?
Това също беше новина за него. Бе си мислил, че никой не е наследил Леман — че богатството му е отишло при Седмината. Това променяше драматично нещата. Леман сигурно имаше поне два милиарда юана.
— Всичко мина тихомълком, разбира се — както бе пожелал Леман.
Де Вор кимна, скривайки изненадата си.
— Обясни ми. Леман дори не беше женен. Как би могъл да има син и наследник?
Бердичев се приближи и застана до него.
— Беше преди много години. Още докато учехме в колежа. Пьотър се запозна там с едно момиче. Умно, младо, само че без никакви връзки. Баща му, който по онова време беше още жив, дори се опита да забрани на Пьотър да се среща с нея. Заплаши го, че ако продължи, няма да получи и юан от него.
— И все пак, той се е срещал тайно с нея. И се е оженил за нея.
Бердичев кимна.
