Генералът чакаше на централния плац, изпънал вдървено гръб на съдийски стол с висока облегалка. От двете страни на плаца стояха почетни стражи от личната охрана на Танга, бляскави в алените си копринени бойни униформи — едри мъжаги с обръснати глави, боси, а навсякъде около него слугите на Танга тихо кръстосваха из голямата зала и си гледаха работата.
Допреди шест часа той очакваше тази среща, изпълнен с известни опасения, но сега се чувстваше уверен, почти въодушевен — потиснатостта от изминалите три дни бе изчезнала. Стискаше здраво в скута си досието на Де Вор и вътрешно се усмихваше. Пипнах ви — мислеше си той. — И двамата. И този път няма да ми се измъкнете.
Беше втренчил поглед право напред. Срещу него, на петдесетина крачки, беше входът на Залата на вечната истина, където Тангът даваше аудиенции.
Двойните врати бяха масивни, два пъти по-високи, отколкото широки. Върху черна кожена повърхност със сребро бе очертан кръг от седем дракона — обиколката му се равняваше на пет човешки боя. В средата муцуните на царствените чудовища се срещаха и оформяха приличен на роза орнамент, а във всяко око ярко пламтеше по един огромен рубин. Стройните им, силни тела бяха извити навън като спиците на гигантско колело, а по ръба сплетените им опашки оформяха окръжността. Това беше УАЙУИ ЛУН, Лунният дракон, символът на Седмината. Толонен не можеше да го погледне, без да изпита огромна гордост; не можеше да изрази с думи радостта, че точно на него се бе паднало да играе толкова важна роля в защитата на този велик, мощен кръг — чест, предоставена му лично от неговия Танг.
Звъннаха две камбани — звънът на първата беше сладък и чист, а втората отекваше с дълбок, плътен глас. Бавно и безшумно огромните врати се отвориха.
Генералът се изправи, след това слезе от платформата, притиснал здраво към гърдите си папката с досието и другите документи. Обърна се наляво, после надясно и вдървено се поклони на двамата лейтенанти, след което измарширува десет крачки напред и спря. Почетната стража застана зад него.
Сега вратата се беше отворила докрай. Виждаше Танга в далечния край на залата, седнал на висок трон върху Платформата на правосъдието.
Канцлерът на Танга, Чун Ху-Ян, се приближи и го поздрави.
— Генерал Толонен — усмихна се той и се поклони ниско. — Добре сте дошли. Тангът ви очаква.
— Радвам се да те видя, Ху-Ян — тихо каза генералът, връщайки усмивката и поклона. — Надявам се, че си добре, както и цялото ти семейство.
— И аз, Кнут — отвърна Ху-Ян меко и се изправи. — Но влез. Вече твърде дълго чакаш.
Чун Ху-Ян отново се обърна с лице към Танга. Поклони се ниско, коленичи и докосна с чело застлания с плочки под. После се изправи и бавно влезе в залата. Генералът го последва. Под големия трегер спря и изрази почитта си с дълбок поклон — почетната стража зад него направи същия жест и се изправи едновременно с него. Но когато отново тръгна напред, стражите си останаха по местата. На никого — дори и на почетната стража — не се позволяваше да влиза в залата, без да има разрешението на Танга.
В подножието на стъпалата Толонен спря. Канцлерът беше вляво от него, а останалите от свитата на Танга се бяха скупчили от дясната страна.
— ЧИЕ ХСИЯ — каза той и отново направи КО ТУ.
Буквалният превод на обръщението от мандарин беше „под стъпалата“, но тази фраза отдавна бе получила второ, много по-важно значение — „ваше величество“. „ЧИЕ ХСИЯ“ датираше още от онези дни в древността, когато на министрите, извикани на аудиенция при императора, не е било разрешено да се обръщат направо към Сина на небето, а разговаряли с него чрез чиновниците му, събрани „под стъпалата“ на издигнатия трон.
Тангът стана от трона си и слезе по широките стъпала.
— Кнут, съжалявам, че те накарах да чакаш.
Ли Шай Тун бе облечен в официалните си одежди: дълги, струящи коприни в бледозлатисто, поръбени с черно, и меки ботуши от козя кожа с цвят на мед. Хубавата му побеляла коса бе сресана гладко назад и сплетена в стегната плитка на тила му. Носеше на врата си обикновена златна огърлица, а на пръстите на дясната си ръка — два пръстена: първият — халка от бяло злато, сватбен дар от покойната му съпруга; вторият — по-тежък и по-дебел пръстен от черно желязо с посребрена миниатюра, изобразяваща УАИУИ ЛУН — Печатът на властта.
Ли Шай Тун бе висок мъж — висок колкото генерала, но слаб и гъвкав. Той слезе изящно по дванадесетте стъпала — движенията му бяха по-леки и енергични, отколкото човек би очаквал от 60-годишен мъж. Често казваха, че Тангът се движи, сякаш танцува — елегантно и властно, — и беше точно така; атлетичната му грация бе резултат от суровите тренировки, на които се подлагаше всяка сутрин. Но в осанката му се забелязваше и онова достойнство, което притежаваха само родените да властват.
Изправяйки се лице в лице с генерала, Тангът го докосна по рамото и усмивка озари прорязаното му от бръчки лице. После отмести ръка и поглади дългата си, но прекрасно оформена брада.
