— Забрави го! Ясно ли е? Ханс нищо не искаше да каже с това. Беше ядосан и толкова. Разбираемо е, бих добавил. Онзи варварин го обиди! Плю в краката му! Ти би ли изтърпял такова нещо?
— Това не го извинява… — започна Аксел, но погледът на Фест го накара да млъкне.
— Стига! Разбра ли, Хаавикко? Не е била засегната ничия чест. Онова, което чу… това са само думи. Няма за какво да се палиш толкова.
Аксел погледна Еберт, изразът на лицето му бе станал студен. „САМО ДУМИ — помисли си той. — САМО ДУМИ!“ Той се извърна — отвращаваше се и от двамата. Жадуваше да накара Еберт да си вземе обратно думите, които бе изрекъл, а се беше ядосал и на Фест, че се намеси. И сега разбра какво самообладание е проявил големият там, в съблекалнята.
— Е, Хаавикко, и нещо добро да се случи през този ден, в края на краищата?
Толонен се наведе през бюрото и плесна с ръце. Кар току-що бе излязъл от кабинета, съпроводен от двама елитни стражи. Договорът му бе откупен и той се бе заклел във вярност към Танга и генерал Толонен. И тримата младши офицери бяха свидетели. Но сега останалите си бяха тръгнали и Аксел бе сам с генерала за първи път от момента в носилката насам.
Аксел се поколеба и погледна стария човек. Толонен го имаше като свой син, откакто бе станал негов дежурен помощник. Беше му оказал честта да му дава съвети и обяснения. Беше научил много от службата си при генерала, но сега нещата се бяха променили.
— Сър, има нещо, за което бих желал да поговоря с вас.
Толонен се усмихна добродушно.
— Давай, момчето ми.
— Аз… е, аз бих желал да бъда преместен на нов пост.
Толонен бавно се облегна назад със забележима изненада, изписана на лицето му.
— Какво е това? — той раздели дланите си и ги опря о ръба на бюрото. — Не те разбирам, Хаавикко. Не си ли щастлив тук? Не си ли харесваш работата?
Аксел сведе глава.
— Бях щастлив, сър. И работата си обичах. Ала…
Толонен го гледаше изумено.
— Какво има? Какво е станало?
Хаавикко не отговори. Продължаваше да стои мълчаливо, със сведена глава.
Толонен се изправи, излезе иззад бюрото си и се приближи до него.
— Кажи ми, момче. Кажи ми какво има.
Младежът вдигна очи и срещна открития поглед на Толонен.
— По-добре е да не ви обяснявам, сър. Просто чувствам, че не мога да работя повече тук.
Невярата на Толонен изби в смях.
— И какво се предполага, че трябва да разбера аз от това, а? Не можел да работи тук. Не му се щяло! Кажи ми какво е станало.
Аксел пое дъх.
— Сър, по-добре е да не…
Гневното избухване на генерала го стресна.
— Не?! Не става, Хаавикко. Тук нямаме тайни! Ще ми кажеш какво е станало. Защо искаш нов пост? ЗАПОВЯДВАМ ти да ми кажеш!
Аксел преглътна. Надяваше се да го избегне. Беше искал да си изяснят нещата с Еберт пряко, на четири очи.
— Заради Еберт, сър.
Толонен се разсмя смутено.
— Еберт, а? И какво му има на младия Еберт? Да не те е обидил?
— Не, сър. Не пряко.
— Е, ами тогава какво? Не ме карай да гадая, момче, изплюй камъчето.
— Той се държа неуважително, сър.
— Неуважително ли? Към кого?
Аксел чувстваше как погледът на Толонен се впива в очите му.
— Към вас, сър.
Толонен изфуча. За миг не каза нищо, после поклати глава.
— Не вярвам! Баща му е най-старият ми приятел. Това момче ми е като син. Неуважение ли казваш? — устните на генерала се раздвижиха грозно. — И какво каза той?
— Не бих… — започна Аксел, но Толонен го сряза гневно.
— О, богове! Момче! Да не си ми казал още веднъж „не бих“! Изплюй камъчето — щом обвиняваш Еберт в неуважение, искам да знам всички подробности. И ще е по-добре да имаш и свидетел. Не приемам непотвърдени клюки.
Аксел послушно сведе глава. Не си го бе представял така. Мислеше си, че генералът ще го пусне — неохотно, но без много врява. Тази история с обвиненията и свидетелите му дойде изневиделица.
— Беше днес, преди няколко часа, сър. На връщане в купето. Фест присъстваше, сър. Той чу всичко.
Толонен се извърна рязко и се облегна на бюрото. Докосна бутона на интеркома и нареди на секретаря си:
— Веднага да се извикат при мен младшите офицери Фест и Еберт. Незабавно.
Обърна се и метна остър поглед към Хаавикко.
— И какво каза той?
Аксел се поколеба — важността на онова, което вършеше, изведнъж го порази. Той не харесваше много неща у Еберт — неговото нахалство и чувството му, че стои по-горе от другите, бяха най-главните, — но никога не бе възнамерявал да направи тъй, че да изхвърлят човека от служба. Ако обвинението в неуважение се потвърдеше, можеше и да го уволнят. За първи път след разговора им на Аксел му се щеше да бе послушал Фест и да бе забравил цялата работа.
— Е? — ревът на генерала го стресна и отново го върна на земята. Вдигна очи. Лицето на Толонен бе почервеняло от гняв. — С ченгел ли трябва да ти вадя думите от устата?
Аксел поклати глава. С тих глас той повтори думите на Еберт. И какво бе добавил после.
Толонен бе притихнал. Отмести поглед, след това пак погледна Хаавикко.
— Това ли е? — попита той. Гласът му изведнъж бе омекнал. — Точно така ли го каза?
Аксел кимна отсечено, по гръбнака му полазиха тръпки. Значи всичко свърши. Обвинението бе отправено.
