Генералът бавно поклати глава, обърна му гръб и се приближи към прозореца. Погледна разсеяно навън, после отново се обърна към Хаавикко:
— Ще си мълчиш, докато не ти заповядам да говориш. Ясно?
— Сър.
На вратата се почука.
Толонен прочисти гърло и се обърна:
— Влез!
Влязоха Фест и Еберт. Измаршируваха до средата на стаята и застанаха мирно.
Толонен се приближи и застана точно срещу тях — Фест му беше отляво, а Еберт — отдясно. Хаавикко стоеше отстрани, до бюрото. Оттам виждаше лицата и на двамата. Генерал Толонен беше в профил.
— Знаеш ли защо съм те извикал, Еберт?
Погледът на Еберт се стрелна към Хаавикко, после се върна на Толонен.
— Мисля, че се сещам, сър.
Толонен се намръщи.
— Така ли?
— Заради Хаавикко, сър. Той ме обиди. Наложи се да му ударя шамар.
Толонен се обърна и изгледа смаяно Аксел, след това отново погледна Фест.
— Вярно ли е това, Фест?
Фест се поклони леко.
— Вярно е, сър. По време на връщането ни от Мрежата. Двамата се скараха. Хаавикко каза нещо много обидно за бащата на Еберт. На Ханс… искам да кажа, на Еберт не му оставаше нищо друго, освен да го удари.
— Разбирам — каза Толонен. — И нищо друго ли нямаше?
— Нищо, сър — отвърна Фест. — Много неприятна история, наистина, но се надявахме, че всичко ще се забрави. Според Еберт честта му е възстановена.
— Сигурен ли си, Фест? Би ли се заклел?
Фест го погледна право в очите. Отговори веднага и без колебание:
— Да, сър!
Толонен се замисли за момент. После се премести и застана право срещу Еберт.
— Приятели сме с баща ти повече от петдесет години, Ханс. Държал съм те на ръце, когато беше бебе. Играл съм си с тебе като дете. И винаги съм се гордял с тебе като мой войник. Но към тебе е отправено сериозно обвинение. Такова, че трябва или да го приемеш, или да го отхвърлиш напълно.
— Сър? — Еберт изглеждаше озадачен.
Хаавикко понечи да тръгне напред, после отстъпи. ЛЪЖЦИ! НАГЛИ ЛЪЖЦИ!
Толонен се обърна и погледна Хаавикко. След това с тих, студен глас повтори какво му бе казал Хаавикко, като през цялото време не откъсваше очи от него. Когато свърши, се полуизвърна и погледна Еберт.
— Е, кадет Еберт? Какво имате да кажете?
Еберт изглеждаше съвсем стъписан. Не каза нищо — чисто и просто поклати глава. Фест отговори вместо него — лицето му пламтеше от гняв и негодувание:
— Но това е скандално, сър! Еберт не е казвал нищо подобно! Това са просто злобни дрънканици, сър! От яд го е казал! Опитва се да си го върне на Еберт по непочтен начин!
Еберт беше свел ниско глава. Когато вдигна очи, по лявата му буза се стичаше сълза.
— Генерал Толонен… — започна той.
— Не! Стига! — Толонен се изпъна в цял ръст. — Фест, Еберт, бъдете така любезни да напуснете стаята. Чух достатъчно.
Аксел, неспособен да повярва какво се бе случило, ги гледаше как излизат и щом генералът се обърна с лице към него, забеляза как Еберт се усмихва триумфално на Фест. После вратата се затвори и той остана сам с генерала.
— Чу какво казаха те, Хаавикко. Искам обяснение.
Аксел сви рамене.
— Те лъжеха, сър. И двамата. Фест прикриваше Еберт…
Толонен го изгледа студено, след това поклати глава.
— Внимавай, Хаавикко. Не повтаряй грешката си. Знаеш, че за това мога да те пратя на военен съд. Да те уволня. Единственото, което ме спира, е обещанието, което съм дал на покойния ти баща.
Старецът скръцна със зъби и отмести поглед. Разочарованието му от Хаавикко бе изписано ясно на лицето му.
— Имах по-добро мнение за тебе… — Той се разсмя — с остър, горчив смях — и му обърна гръб. — Махай се от очите ми, Хаавикко. Веднага. Ще получиш друг пост.
Три часа по-късно Аксел седеше в Бюрото на охраната на най-ниското ниво в Бременската крепост и чакаше нови заповеди. Сандъчето му — всичко, което притежаваше на този свят — бе оставено в една задна стая надолу по коридора. За да си убие времето, бе заместил дежурния офицер и го бе пратил да донесе ЧА и за двамата. Деветите вечерни звънци тъкмо бяха отекнали и сега беше тихо.
Външно той изглеждаше съвсем спокоен, седнал там, в приемната. Отвътре обаче все още кипеше. Изпълваха го гняв, огорчение, съжаление за действията на генерала. Генералът бе направил онова, което трябваше да направи, и на негово място той сигурно би постъпил по същия начин. Но това не му помагаше. С него се бяха отнесли страшно несправедливо и той се чувстваше така, сякаш душата му е цялата в отворени рани. Не искаше справедливост, а отмъщение. Щеше му се да ги убие. Бавно и мъчително. Първо Фест, после Еберт.
„Невъзможно“ — помисли си той горчиво. Но дори и да ги убиеше, за възмездие щяха да затворят всички негови най-близки. Сестра му, лелите, всички. До трето коляно, както изискваше законът.
Погледна надолу, надвит за момент от тези мисли, после отново вдигна очи — беше чул някакъв шум.
Един мъж-ХАН се поклони ниско пред бюрото, след това срещна погледа му. Беше на ръба на изтощението, дрехите му воняха.
— Имам нужда от защита — каза той. — Опитват се да ме убият.
Аксел впери поглед в него — чувстваше се изпразнен.
