Ли Хан Чин беше на седемнадесет години — висок и хубав като баща си, макар и все още по юношески слабичък. Брат му, Ли Юан, беше само на осем, ала тъмните му пресметливи очи го караха да изглежда много по-голям. И двамата стояха близо до баща си и го наблюдаваха — подчинението им не можеше дори да се постави под въпрос.
— Това е човекът, убил Лу Кан, моя министър. По същия начин той би убил и мен, и вас, и всичките Седмина и техните семейства. Защото да нападаш крайниците на една държава означава, че заплашваш тялото, самото сърце.
Човекът в клетката мълчаливо стоеше на колене и с наведена глава.
Ли Шай Тун млъкна и се обърна към по-големия си син.
— Като говорим за това, какво да правя, Хан Чин? Кое наказание би подобавало?
Нямаше и капка колебание.
— Трябва да го убиеш, тате! Заслужава да умре! — в очите на младия мъж, вперени в пленника, блестеше яростна погнуса. — Да, убий го! Също както би те убил той!
Ли Шай Тун не отговори; главата му бе леко килната на една страна, сякаш обмисляше казаното от големия му син.
— А ти, Юан? Съгласен ли си с брат си?
За момент момчето се замисли съсредоточено.
Ли Юан не беше толкова вихрен като брат си. Той приличаше на подводно океанско течение; брат му — на вихрещи се пенливи вълни — само пръски и яростна показност. Великолепни, ала някак си ефимерни. Ли Шай Тун, гледайки синовете си, усещаше това и се надяваше по-малкият да се окаже гласът на разума в ухото на големия. Когато дойдеше време. Когато собственото му време щеше да е свършило.
Ли Юан бе взел решение. Той заговори сериозно, сурово — също като старец:
— Ако го убиеш, ще си навлечеш само още повече омраза. А и ти ще убиеш само един отделен човек! Няма да излекуваш болестта, чийто симптом е той!
— Тази болест… — Тангът вдигна глава. Усмивката бе изчезнала от устните му. — Има ли лекарство за нея?
Момчето млъкна отново, беше се замислило. Отново отговорът му прозвуча сериозно:
— Непосредствено — не! Тази болест ще ни съпровожда още доста време. Но вярвам, че ще дойде моментът, когато ще сме я овладели.
Ли Шай Тун кимна — не в съгласие, а от изненада. И все пак се вслуша в думите на малкия си син. Ли Юан беше малък, ала не беше глупак. Имаше мъже, на възраст десет пъти колкото него, а само с частица от неговия разум; и само неколцина имаха един мизерен ЛИАН от неговата интелигентност.
— Трябва да поговорим повече за това… — той махна почти вяло с ръка. — За този начин на контрол. Но отговори ми направо, Юан. Чувстваш ли, че този човек трябва да бъде пощаден, за да не ни сполети дълготрайната омраза и презрение?
Момченцето си позволи лукса да пусне кратичка усмивка.
— Не, татко, нищо подобно не предлагам. Да се пощади пленник означава да се покаже слабост. Както си ни казвал и по-рано, това е урок и името на урока е наказание. Човекът трябва да бъде убит. Убит като най-долния тип от Глината. И ние трябва да посрещнем с открити лица цялата омраза и презрение. Друг начин няма.
Досами него Хан кимна съчувствено.
— Значи е правилно, както казва Хан Чин, да убием този човек?
— Не е правилно, татко. Това никога не може да бъде правилно. НЕОБХОДИМО Е — лицето на момчето не изразяваше никакви чувства. Чертите му се бяха превърнали в маска на разума. — Нещо повече, би трябвало това да се направи публично, всички трябва да видят как се извършва. И трябва да се извърши безстрастно — без злоба, без ни най-малката мисъл за отмъщение — просто като доказателство за нашата мощ. За урок.
Ли Шай Тун кимна, дълбоко удовлетворен от по-малкия си син, но се обърна към по-големия:
— Значи ще бъде както каза ти, Хан Чин. Трябва да го убием. Както той би ни убил.
Той се обърна и изгледа човека в клетката; в очите му проблесна нещо, близко до жалост.
— Да. Но не за отмъщение. Просто защото трябва.
Хан Чин се разсмя и плесна с ръце — страшно се бе зарадвал на подаръка.
— Но, татко, те са чудесни! Само ги погледни! Толкова са силни, толкова изящни!
Четирите същества, стояха в редица пред кралската компания; длъгнестите им глави бяха сведени, огромните им, прилични на волски тела — спретнато облечени в богати коприни в кармин и злато. До тях създателят им — Клаус Щефан Еберт — се усмихна лъчезарно. Не можеше да изрази с думи колко бе доволен от реакцията на принца.
— Те са първите по рода си — поклони се леко Еберт. — И ако Тангът пожелае, ще бъдат и последните.
Ли Шай Тун погледна стария си приятел. Еберт беше един от най-упоритите му поддръжници вече години наред и ако тъй решеше съдбата, синът му един ден щеше да стане генерал на Хан Чин. Усмихна се и отново погледна хората-волове.
— Няма да искам това от тебе, Клаус. Този твой дар извънредно много ме радва. Не, такива чудеса трябва да бъдат споделени и с другите. Трябва да си извадиш патент за тях.
