Ли Юан гледаше Фей Йен, вцепенен от красотата й. Сякаш майстор — майстор-художник — й бе нанесъл последното леко докосване — едно-единствено елегантно, нежно движение с четка, — което я правеше съвършена. Косата й бе сресана нагоре, прекрасните й тъмни масури бяха придържани от изящни гребени от слонова кост, оформени като водни кончета. Под коприненото й великолепие лицето й сияеше като пълна луна със студен, бял, брилянтен блясък; изяществото на скулите й се уравновесяваше от меката закръгленост на брадичката и недокоснатото съвършенство на челото й. Носеше семпли ЕРХ ТАНГ от червен нефрит и сребро на всяко ухо и ЙИН ЛО от ситни перлички на шията, но всъщност лицето й нямаше нужда от украшения.
Той я съзерцаваше как слиза по стълбите към него — очарован, изпиващ гледката.
Ушите й бяха мънички, устните — прилични на сгънати венчелистчета, меки и розови, сякаш очакващи влажната целувка на зората, а носът й беше толкова малък, толкова фин, чипият му връх — толкова съвършен, че изглеждаше неистински, порцеланов. Той видя и забеляза всичко това, красотата й го прониза и все пак погледа му притегляха най-вече очите й — тези черни, сладки, бадемови очи, чиято красота бе неземна. Очи, които сякаш се взираха от другата страна на рая — сурови, силни и горди. Очи, които сякаш горяха сред студената, крехка маска на лицето й и го караха да стаява дъх.
Потръпна и сведе поглед — забеляза бледолилавата коприна, в която беше облечена, изящните слоеве плат, обсипани с малки феникси от нежна тъмносиня дантела. Разгледа малките й, съвършени ръце и забеляза как държи церемониалното ветрило, пръстите й нежно обвиваха дръжката от червен нефрит, всеки един — толкова изящен, бял и нежен. Отново потръпна — тя цялата го бе обзела. Беше великолепна. Толкова мъничка и толкова съвършена. Така неописуемо прекрасна.
Смътното мърморене отново се надигна сред тълпата. Ли Юан усети докосване по ръката си и се обърна да види кой е.
— Хал…
Хал Шепърд се усмихна и наведе леко глава, сякаш виждаше нещо забавно.
— Ела, Юан — каза той и го хвана за ръка. — Нека се позабавляваме ей там.
Юан погледна, после произнесе думата:
— Бердичев?
Шепърд кимна, след това леко се наведе и зашепна:
— Баща ти иска да го преслушам. Може и да е забавно.
Юан се усмихна. Шепърд беше главен съветник на баща му вече почти двадесет години и макар да бе с няколко години по-млад от Танга, Ли Шай Тун не предприемаше нищо важно, без първо да се посъветва с него. Прапрадядото на Шепърд беше архитектът на Града Земя и тиранинът Цао Чун му бе дарил някои права, а сред тях — бе го освободил от задължението да се кланя на господаря си. Когато Седмината се бяха отървали от тиранина, те бяха предали тези права на рода Шепърд до последното поколение. Единствено на тях не можеше да се заповядва. Единствено те можеха да говорят с Танга като с равен. „Само те — от всички — са свободни — бе казал веднъж Ли Шай Тун на синовете си. — Останалите не притежават дори и костите вътре в кожите си.“
Юан погледна за миг Фей Йен и след това отново — Шепърд.
— Какво иска баща ми?
Шепърд се усмихна, в тъмните му очи проблесна искрица.
— Само да слушам — отвърна той тихо. — Това е всичко. Бих казал: всичко, което трябва да се каже.
Юан кимна — разбираше, без да има нужда да му се казва, че точно това иска баща му. През последните четири месеца той бе работил здравата, бе прегледал хиляди лични досиета, бе научил подробностите от тях наизуст и накрая, сега, той можеше да свърже с име всяко лице в Голямата зала. Име и биография.
Бердичев бе със съпругата си Илва — висока, доста свирепо изглеждаща жена около десетина години по-млада от него. До тях беше един от администраторите на източния сектор, прикрит симпатизант на дисперсионистите на име Дучек. Групата довършваше Низшият секретар Леман.
— Шепърд — каза Бердичев, веднага застанал нащрек. — Ли Юан — добави бързо, щом забеляза принца зад Шепърд, и направи дълбок поклон — жест, изкопиран веднага от целия кръг.
— Надявам се, че не ви прекъсваме? — каза Шепърд леко лукаво.
— Не, просто си бъбрим — отвърна Леман със студена усмивка. Държанието му бе лика-прилика с това на Шепърд.
— Бъбрите си? О, със сигурност не, Низши секретарю. Мисля, че такива важни хора като вас едва ли някога си хвърлят думите на вятъра.
— Не, за нищо не говорехме — докачено изрече Бердичев. — Но щом толкова ви интересува, защо не ни попитате? Нямаме какво да крием.
Шепърд топло се разсмя.
— Казал ли съм такова нещо? Не, не, Сорен, нищо такова не съм искал да кажа! Абсолютно нищо! В края на краищата, това е прием. Исках просто да се проявя като общителен.
Юан сведе поглед, прикривайки усмивката си. Беше забелязал как се бе наежил Бердичев, когато Шепърд го нарече с малкото му име; как бяха блеснали от гняв очите му зад малките кръгли очилца, които той така предано носеше.
— Говорехме си за света — Леман предизвикателно посрещна погледа на Шепърд. — Колко малък изглежда той в днешно време.
Шепърд се поколеба, сякаш го обмисляше, после кимна.
