Но в парка все още не валеше. Във въздуха определено се усещаше влага, а и беше заросило по едно време, но дъждецът спря бързо. Част от семействата бяха зарязали барбекютата си и прибираха багажа в колите, но повечето не обръщаха внимание на идващата буря. Директорът на училището обикаляше хората и им казваше, че времето ще се оправи, насърчаваше ги да останат.
Родригес беше неспокоен. Подръпна яката на униформата си — беше овлажняла и жулеше неприятно врата му. Крачеше нервно пред отворената врата на колата. Чу по полицейското радио да предупреждават за поройни дъждове в окръг Клейтън, където се намираше и парк Маккинли. Не му се искаше да чака повече, но въпреки това се колебаеше.
Не разбираше защо Кенър не се обажда. Паркът се намираше в каньон и бяха налице всички признаци за потенциален порой. Родригес имаше достатъчно опит и знаеше, че е крайно време да изведе хората от парка.
Защо не се обаждаше Кенър?
Потропа с пръсти по вратата на колата.
Реши да изчака още пет минути.
Пет минути. Не повече.
Най-много го притесняваше водопадът. Кафеникавият му цвят беше прогонил хората и повечето се бяха преместили встрани. Но неколцина тинейджъри още се плискаха във вира отдолу. Родригес знаеше, че всеки миг водата ще повлече камъни през ръба. Дори малък камък можеше да убие човек при такава височина.
Тъкмо си мислеше, че трябва да изкара младежите от района на водопада, когато забеляза нещо странно. Високо върху скалата, където водата се спускаше през ръба, имаше ван с антена. Приличаше на онези, подвижните телевизионни станции. Нямаше надпис отстрани, само някакво лого. Беше далеч и не можеше да го различи ясно. Видя човек с камера да излиза от вана и да заема позиция до водопада — приклекна с камерата на рамо, насочена надолу, към парка. Жена с пола и блуза застана до него и започна да сочи ту насам, ту натам. Явно му казваше къде да снима, защото той въртеше камерата в указаните посоки.
Определено беше репортерски екип.
Той си помисли: репортерски екип заради някакъв си училищен пикник?
Примижа, за да види по-добре логото на вана. Беше в жълто и синьо, нещо като пресичащи се кръгове. Не приличаше на никоя от местните телевизии. Имаше обаче нещо определено зловещо в този екип, появил се тук заедно с началото на бурята. Реши, че ще е добре да отиде да си поприказва с тия хора.
Кенър не искаше да убива човека, скрил се под камиона. Досега не беше залавян член на ПОФ, а този изглеждаше потенциален кандидат да е първият. По гласа му Кенър познаваше, че е уплашен. А и гласът звучеше младежки — някое хлапе на двайсетина години. Сигурно бе потресен от смъртта на приятеля си. И определено не се оправяше добре с автомата.
Освен това със сигурност го беше страх, че ще умре. Може и да не беше вече толкова уверен в каузата си.
— Излез — извика Кенър. — Излез и няма да ти направя нищо.
— Да го духаш! — отвърна онзи. — Кой си ти бе, шибаняк такъв? Какъв ти е проблемът бе, смотльо? Не разбираш ли? Ние се опитваме да спасим планетата.
— Нарушавате закона — каза Кенър.
— Ха, законът — презрително изсумтя онзи. — Законите обслужват корпорациите, които замърсяват природата и тровят хората.
— В момента вие убивате хора — каза Кенър. Изтрещя гръмотевица и зад черните облаци просветна мълния. Този разговор посред буря беше нелеп.
Но пък си струваше да спипа тоя тип жив.
— Никого не убивам — каза младежът.
— Убиваш малки деца — каза Кенър. — В парка. Убиваш семейства, излезли на пикник.
— Невинните жертви са неизбежни при осъществяването на социална промяна. Историята ни учи на това.
Кенър можеше само да гадае дали този тип наистина си вярва, дали са го надъхали в колежа, или просто му се е размътил мозъкът от страх. Или пък се опитва да размъти неговия мозък…
Погледна надясно, под джипа. И видя два крака. Някой заобикаляше джипа, за да му излезе в гръб.
О, по дяволите! Прицели се и стреля, право в глезена на човека от другата страна на джипа. Той изкрещя от болка и падна по гръб — Кенър го виждаше изпод колата. Не беше млад — може би на четиридесет или четиридесет и пет. С брада. Носеше автомат и се претърколи по корем да стреля…
Кенър стреля два пъти. Главата на мъжа се килна рязко назад, той изпусна автомата и повече не помръдна, тялото му замря изпружено в тревата.
Младежът под камиона пак започна да стреля. Куршумите летяха напосоки. Няколко се забиха в джипа. Кенър лежеше в тревата, заровил лице в пръстта.
Когато стрелбата спря, извика:
— Последен шанс!
— Майната ти!
Кенър чакаше. Проточи се дълго мълчание. Кенър слушаше дъжда. Валеше все по-силно.
Чакаше.
Онзи изкрещя:
— Чу ли ме бе, педераст такъв?
— Чух те — каза Кенър и стреля.
„Това си е истински порой“, мислеше си Евънс, докато стискаше волана. Дъждът се изливаше на пелени. Чистачките работеха на пълни обороти, но и така Евънс почти не виждаше пътя напред.
Беше намалил скоростта до осемдесет, а после и до шейсет километра в час. Сега караше с петдесет. Пикапът отзад също беше намалил. Не беше въпрос на избор.
