Подмина няколко коли — всичките бяха отбили встрани от пътя и чакаха бурята да отмине. Както постъпват разумните хора.
Шосето плуваше във вода и всяко по-ниско място се беше превърнало я в езеро, я в бързоструен поток. На места не можеше да прецени колко е дълбока водата, а не искаше да намокри двигателя. Форсираше, за да го опази сух.
Не се виждаха никакви пътни знаци. Беше тъмно почти като през нощта и фаровете му бяха включени, но не помагаха особено. Виждаше се само няколко метра напред.
Погледна към Сара, но тя седеше безучастно и се взираше напред. Не помръдваше, не говореше. Зачуди се дали е добре.
Понякога виждаше светлините на пикапа в страничното огледало, понякога — не. Толкова беше силен дъждът.
— Мисля, че вече сме близо до парка — каза той. — Но не съм сигурен.
Предното стъкло започваше да се изпотява. Той го изтри с ръкав. Сега се виждаше малко по-добре. Намираха се на върха на малко възвишение и шосето се спускаше към…
— О, мамка му!
— Какво? — попита Сара.
— Виж.
В подножието на хълма течеше цяла река.
Евънс нямаше представа колко е дълбока. Може би не много.
— Питър — каза Сара. — Защо спря?
— Не знам дали мога да мина — каза той. — Не знам колко е дълбоко…
„Петнайсет сантиметра вода могат да отнесат лека кола“.
— Нямаш избор.
В страничното огледало се появиха светлините на синия пикап. Евънс подкара надолу. Държеше под око огледалото, за да знае какво прави пикапът. Намали като тях, но не спря, а ги последва по нанадолнището.
— Стискай палци — каза Евънс.
— Стискам и на краката.
Джипът навлезе във водата. Тя се разплиска от двете му страни — пръските стигаха до прозорците, — загъргори под шасито. Евънс с ужас си помисли, че двигателят ще угасне, но поне засега всичко беше наред.
Отдъхна си. Наближаваха средата и изглежда, не беше чак толкова дълбоко. Не повече от шейсет-седемдесет сантиметра. Щяха да се справят.
— Питър… — Сара посочи напред.
Голям осемнайсетколесен камион идваше по шосето срещу тях. Караше на дълги. И изобщо не забавяше.
— Този е пълен идиот!
Като пълзеше бавно през водата, Евънс зави леко надясно, за да направи повече място за камиона.
Камионът мина в неговото платно.
Без изобщо да намали.
Евънс видя логото над кабината.
С червени букви пишеше: А&Р.
— Питър, направи нещо!
— Какво например?
— Направи нещо!
Тонове ревяща стомана се носеха право към тях. Той погледна в страничното огледало. Синият пикап скъсяваше дистанцията.
Бяха го сгащили отпред и отзад.
Искаха да го изкарат от пътя.
Камионът беше навлязъл в малкото езеро и ревеше напред. Водата се плискаше високо от двете му страни.
— Питър!!!
Нямаше избор.
Завъртя волана, излезе от пътя и бързият поток ги повлече.
Джипът заби нос, водата заля капака чак до предното стъкло и за миг двамата си помислиха, че ще потънат. После бронята изстърга в камъните по дъното, гумите зацепиха и колата се изправи.
За един момент Питър си помисли, че ще може да придвижи джипа по речното легло — водата не беше чак толкова дълбока, — но след това двигателят угасна, задницата се повдигна и се завъртя.
И те се понесоха безпомощно по реката.
Евънс завъртя ключа, за да запали, но без успех. Джипът се носеше бавно, люлееше се и току се удряше в камъните.
Питър погледна назад. Шосето беше останало изненадващо далеч. Сега, когато двигателят не работеше, стъклата се замъгляваха бързо и трябваше непрекъснато да ги бърше, за да вижда.
Сара мълчеше и стискаше седалката.
Колата спря в една по-голяма скала.
— Дали да не слезем?
— По-добре не, струва ми се — каза Питър. Усещаше как джипът потръпва в бързата вода.
— Аз пък мисля, че трябва.
Джипът отново се плъзна напред. Евънс пак пробва да запали, но без успех. И тогава той загря какво става и каза:
— Сара, отвори си прозореца.
— Какво?
— Отвори си прозореца.
— О! — Тя натисна копчето. — Не работи.
Евънс опита прозореца от своята страна. И той не работеше. Електрическата система беше отишла по дяволите.
За всеки случай пробва и задните прозорци. Левият се спусна плавно.
— Успяхме.
Сара не каза нищо. Гледаше напред. Потокът се движеше по-бързо, колата — също.
А после джипът се разтресе рязко и движението му се промени. Пое бързо напред, като се въртеше в бавни кръгове. Гумите вече не опираха в дъното.
— Какво стана? — Двамата трескаво започнаха да бършат предното стъкло.
— О, Господи — възкликна Сара.
Бяха в средата на бурна река. Калнокафява и бърза, водата вреше на вълни. Край тях се носеха клони. Джипът се движеше все по-бързо и по-бързо.
Подът пропускаше. Краката им бяха мокри. Евънс знаеше какво означава това.
Че потъват.
— Мисля, че трябва да излезем, Питър.
— Не. — Не можеше да откъсне поглед от вълните вряща вода. Пълно беше с бързеи, големи скали, водовъртежи. Ако имаха каски и специални екипи, може би щяха да имат шанс. Но без каски бяха обречени.
Колата се килна надясно, после се изправи. Но Питър имаше чувството, че рано или късно ще се обърне на една страна и ще потъне. И че ще потъне бързо.
Погледна през прозореца и каза:
— Това не ти ли изглежда познато? Коя е тази река?
— На кой му пука? — извика Сара.
А после Евънс каза:
— Виж!
