Не се беше замислял и за това какво са оставили след себе си отдръпващите се ледници. Едва сега си даваше сметка, че сигурно не е било много по-различно от онова, което бе видял наскоро в Исландия — студено, влажно, каменисто и пусто. Логично беше, че са били необходими поколения растителност, за да се изгради повърхностен почвен слой.
Само че той винаги си беше представял нещо като анимационен филм, в който ледниците се отдръпват и на тяхно място моментално се появяват секвои.
Сега си даваше сметка колко глупава е била тази представа.
Беше забелязал и друго, мимоходом — колко често Дженифър беше споменала за промени в климата. Първо било студено и влажно, после топло и сухо и ледниците се стопили, после отново станало по-влажно и ледниците се върнали. Промяна след промяна.
Постоянна промяна.
След известно време Брадли се извини и мина напред да се обади на агента си и Евънс попита Дженифър:
— Откъде знаеш всичките тези неща?
— Поради причината, която назова самият Брадли. „Голямата заплаха от глобалното затопляне“. Имахме цял екип, който се занимаваше със заплахите. Защото искахме да открием всичко, което би подсилило твърденията ни на делото.
— И?
— Заплахата от глобално затопляне — каза тя — на практика не съществува. Дори да беше реално явление, то най-вероятно би облагодетелствало по-голямата част от света.
Пилотът се включи по интеркома да каже, че е време да заемат местата си, защото захождали към Сан Франциско.
Следобедът беше сив, студен и миришеше на дезинфектанти. Мъжът зад бюрото беше с лабораторна престилка. Тракаше на клавиатурата.
— Мортън… Мортън… Да. Джордж Мортън. Добре. А вие сте…
— Питър Евънс. Адвокатът на господин Мортън — каза Евънс.
— А аз съм Тед Брадли — каза Тед. Понечи да протегне ръка, после явно премисли и си я дръпна.
— О. Да бе — каза лаборантът. — Помислих си аз, че ми изглеждате познат. Вие сте държавният секретар.
— Всъщност президентът.
— Да бе, вярно, президентът. Знаех си, че съм ви виждал и преди. Жена ви пие.
— Не, всъщност съпругата на държавния секретар пие.
— О. Рядко имам възможност да гледам сериала.
— В момента не се излъчва.
— Това обяснява нещата.
— Но се излъчва в други страни.
— Ако може да пристъпим към разпознаването… — намеси се Евънс.
— Добре. Подпишете тук и ще ви дам пропуски.
Дженифър остана в преддверието. Евънс и Брадли влязоха в моргата. Брадли погледна назад.
— Коя е тя всъщност?
— Адвокат е и работи в екипа по глобалното затопляне.
— Аз пък мисля, че е човек на индустрията. Очевидно е нещо като екстремист.
— Работи под прякото ръководство на Болдър, Тед.
— Е, това мога да го разбера — каза Брадли и се подсмихна. — И аз не бих имал нищо против да работи под личното ми ръководство. Ти чу ли я какви ги наговори, за Бога? Старите гори „не стрували“? Така говори индустрията. — Наведе се към Евънс. — Мисля, че трябва да се отървеш от нея.
— Да се отърва ли?
— Нищо добро няма да излезе от това. А и тя защо всъщност е с нас?
— Не знам. Поиска да дойде. А ти защо си с нас, Тед?
— Имам да върша работа.
Чаршафът върху тялото беше покрит със сивкави петна. Лаборантът го вдигна.
— О, Господи! — възкликна Тед Брадли и побърза да се извърне.
Евънс се насили да погледне тялото. Мортън си беше едър човек и приживе, а сега беше станал още по-голям, торсът му бе лилавосив и подут. Миризмата на разложение беше силна. Върху подпухналата плът на китката имаше вдлъбнатина, широка около два сантиметра.
— Часовникът? — попита Евънс.
— Да, свалихме го — каза техникът. — Едва го изхлузихме. Искате ли да го видите?
— Да, ако обичате. — Евънс се наведе малко по-близо и събра сили да се сблъска с миризмата. Искаше да огледа ръцете и ноктите. Като дете Мортън си беше наранил безимения пръст на дясната ръка и нокътят беше останал деформиран. Само че едната ръка на трупа липсваше, а другата беше надъвкана и обезобразена. Нямаше начин да определи със сигурност какво вижда.
Брадли се обади иззад него:
— Не свърши ли вече?
— Не съвсем.
— За Бога, човече.
— Е, ще пуснат ли пак сериала ви? — попита лаборантът.
— Не, вече не се снима.
— Защо? На мен ми харесваше.
— Жалко, че не са се допитали до вас — каза Брадли.
Евънс гледаше съсредоточено гърдите на трупа и се опитваше да си спомни как точно изглеждаше окосмяването на Мортън. Често го беше виждал по бански. Само че подуването и опънатата кожа го затрудняваха. Той поклати глава. Не можеше да потвърди със сигурност, че това е Мортън.
— Готов ли си вече? — попита Брадли.
— Да — каза Евънс.
Чаршафът бе върнат на мястото си и те излязоха. Лаборантът каза:
— Открили го плажни спасители в Пизмо и се обадили на полицията. Те пък го идентифицирали по дрехите.
— Още е бил с дрехи?
— Аха. Единият крачол на панталоните и по-голямата част от сакото. Шити по поръчка. Обадили се на шивача в Ню Йорк и той потвърдил, че са ушити за Джордж Мортън. Ще вземете ли личните му вещи?
— Не знам — каза Евънс.
— Нали сте му адвокат…
— Да, май ще ги взема.
— Трябва да се подпишете.
Излязоха отвън. Дженифър говореше по мобилния си телефон.
