Индианците в поречието на Амазонка мажеха с отровата им върховете на стрелите си. Не, онова беше за жабите. В Амазонка няма октоподи. Или има?
Обърка се. Все повече се объркваше. Изби го студена пот. И това ли беше от отровата? Трябваше да стигне до телефона. Сигурно му оставаха само няколко минути, преди да загуби съзнание.
Изпълзя до най-близкото нещо, едно кресло… имаше го още от университета, доста беше окъсано, смятал бе да се отърве от него, когато се премести тук, но така и не го беше направил… холът имаше нужда от кресло точно на това място… втората година в университета беше дал да го претапицират… сега съвсем се беше омърляло… кой ти има време да ходи да купува мебели? Успя да се надигне и брадичката му опря в седалката на креслото. Задъхваше се, все едно е изкачил цяла планина. „Какво правя тук? Защо брадичката ми е на креслото?“ После си спомни, че се опитва да се надигне, да седне в креслото.
Вдигна лакът върху седалката и започна да се набира. Накрая успя да прехвърли гърдите си върху седалката, после и останалата част от тялото си. Крайниците му губеха чувствителността си, изстиваха и натежаваха с всяка секунда. Бяха толкова тежки, че не можеше да ги помръдне. Цялото му тяло натежаваше. Почти успя да се изправи на колене. На масичката до креслото имаше телефон, но ръката му беше прекалено тежка, за да стигне до него. Опита се, но изобщо не можа да я протегне. Пръстите му помръдваха леко, но това беше всичко. Тялото му беше много студено и много тежко.
Започна да губи равновесие, бавно, после се килна на една страна и гърдите му опряха в страничната облегалка. Главата му провисна отстрани. Там си и остана, неспособен да помръдне. Не можеше да вдигне глава. Не можеше да помръдне ръце. Дори очите си не можеше да помръдне. Гледаше тапицерията на креслото и килима на пода и си помисли: „Това ще е последното, което ще видя, преди да умра“.
Питър Евънс не знаеше колко време е гледал килима. Страничната облегалка на креслото притискаше гърдите му и му пречеше да диша, но и без нея това ставаше все по-трудно. Картини от живота му се нижеха в главата му — мазето, където беше играл на първия си компютър; синьото колело, което му откраднаха в деня, в който го получи; букетът за дамата му на абитуриентския му бал; как стои пред професор Уитсън на лекция по наказателно право, краката му треперят, а Уитсън му разкатава фамилията…
— Питър? Ей! Питър?
… направо го тормозеше, Уитсън тормозеше всички; и вечерята, която беше последното му събеседване за работата му в Лос Анжелис, и как успя да се окапе със супата, а старшите партньори се направиха, че не забелязват, и…
— Питър? Питър! Какво ти е? Питър? Стани!
Усети нечии ръце на раменете си, нажежени до бяло ръце, които го издърпаха да седне.
— Ето, така е по-добре. — Джанис го гледаше втренчено, лицето й бе на десетина сантиметра от неговото. — Какво ти е? Какво си взел? Кажи ми.
Само че той не можеше да говори. Изобщо не можеше да помръдне. Джанис беше с потниче на леопардови шарки, дънки и сандали. Мръднеше ли малко встрани, излизаше от полезрението му.
— Питър? — Беше озадачена. — Екстази ли си взимал? Удар ли получи? Много си млад за удар. Но сигурно и това се случва. Особено с твоя начин на хранене. Сто пъти съм ти казвала — не повече от шейсет и пет грама мазнини на ден. Ако беше вегетарианец, никога нямаше да получиш удар. Защо не ми отговаряш?
Погали го по бузата, гледаше го въпросително. Евънс се чувстваше в безтегловност, вече почти не можеше да диша. Все едно двайсеттонен камък бе затиснал гърдите му.
Помисли си: „Обади се на бърза помощ!“
— Какво ти е, Питър? — попита тя. — Просто исках да си поговорим, а те заварвам така. Така де, моментът май не е подходящ. Но и ме плашиш, да ти кажа честно. Отговори ми. Можеш ли да ми отговориш?
„Обади се на бърза помощ!“
— Може и да ме намразиш, но не знам какво си взел, за да се докараш до това състояние, така че ще са обадя на бърза помощ. Наистина съжалявам и не искам да ти навличам неприятности, но не знам какво друго да направя, Питър.
Тя излезе от полезрението му и той я чу да вдига слушалката на телефона до креслото му. „Браво — помисли си той. — Побързай“.
— Нещо не е наред с телефона ти — каза тя.
„О, Господи!“
Джанис пак се появи в полезрението му.
— Знаеш ли, че телефонът ти не работи?
„Обади се по мобилния си“.
— Къде ти е мобилният телефон? Моя го оставих в колата.
„Иди да го вземеш“.
— Може би някой от другите телефони в апартамента ти работи. Трябва да се обадиш на телефонната компания, Питър. Не е хубаво да нямаш телефон… Това пък какво значи? Защо си изтръгнал телефона от стената? На кого си се ядосал толкова?
Чукане на вратата. Май на входната.
— Питър? Тук ли си? — Женски глас. Не можеше да види кой е.
Чу Джанис да казва:
— Вие коя сте?
— А
— Аз съм Джанис. Приятелка на Питър.
— Аз съм Сара. Работя с Питър.
— Доста сте висока.
— Къде е Питър?
— Ей там — каза Джанис. — Зле му е.
