"Съпругът ми не искаше да убие Ани Дойл, но лъжливата уличница си го заслужаваше."На пръв поглед Лидия Фицсаймънс се радва на идеален живот като съпруга на уважаван, преуспял съдия, майка на обичан син, господарка на красив дом в Дъблин. Но прекрасната ѝ къща крие своята страшна тайна. Когато потъналите в мрака сенки заплашват да надигнат глава, последвалите събития тласкат неумолимо действието към жесток и убийствено мрачен финал."Прелъстително зловеща история. Сюжетните обрати водят към ненадминато страховит, брилянтно злокобен край."Сънди Мирър"Психологически трилър, от който не можете да се откъснете, а финалът ви преследва дълго след като сте прелистили и последната страница."Айриш ТаймсИрландската писателка Лиз Нюджънт е родена през 1967 година. Преди да се посвети изцяло на писателската си кариера, тя е работила като сценарист, в различни театри и в телевизията. И трите ѝ романа са били на първо място в класацията на ирландските бестселъри, лауреат е на четири ирландски литературни награди, сред които и наградата "Жена на годината" за заслуги в областта на литературата за 2017 г.
На Ричард,
с цялата ми любов
Съпругът ми не искаше да убие Ани Дойл, но лъжливата уличница си го заслужаваше. След като преодоляхме първоначалния шок, се опитах да го възпирам да говори за нея. Не го допусках, освен ако не беше с цел да потвърдим алибитата си или да обсъдим как да прикрием всяко възможно доказателство. Той беше толкова разстроен, та реших, че ще е най-добре да продължим напред, сякаш нищо не се е случило. Макар да не говорехме за това, не можех да не превъртам събитията от онази нощ в ума си и всеки път ми се искаше някой аспект или някоя подробност да бяха по-различни, но фактите са си факти и трябва да ги приемаме.
Беше 14 ноември 1980 година. Всичко беше подготвено. Не смъртта ѝ, само срещата, на която трябваше да разберем дали тя е честна, а ако не е, да си върнем парите. Разхождах се по брега двайсет минути, за да се уверя, че наблизо няма никого, но тревогата ми беше напразна. В онази ужасно студена вечер плажът беше пуст. Когато се убедих, че съм сама, отидох при пейката и зачаках. Безмилостен вятър връхлиташе брега заедно с вълните, затова придърпах кашмиреното си палто по-плътно и вдигнах яката. Андрю пристигна навреме и паркира недалеч от мястото, където седях, както му бях казала. Наблюдавах колата от около трийсет метра. Той трябваше да говори с нея, но аз исках да я видя лично, за да преценя доколко е подходяща. Те трябваше да слязат от колата и да минат покрай мен. Но това не стана. След като почаках десет минути, станах и тръгнах към колата, чудейки се защо се бавят толкова. Когато приближих, дочух повишени гласове. После видях, че се карат. Предната врата се отвори и тя се опита да слезе. Но той я дръпна обратно към себе си. Виждах ръцете му около гърлото ѝ. Гледах как тя се бори и за момент се вцепених, питайки се дали не си въобразявам; после се опомних и хукнах към колата.
— Спри! Андрю, какво правиш?!
Гласът ми прозвуча пискливо дори в собствените ми уши, а тя впери в мен очи, изпълнени с изненада и ужас, преди да ги подбели.
Той я пусна веднага и тя падна назад, давейки се. Беше полумъртва, затова грабнах бастуна за заключване на волана от постелката под краката ѝ и я ударих по главата само веднъж. Рукна кръв, тя се сгърчи за миг и застина.
Не знам защо го направих. По инстинкт?
Изглеждаше млада за двайсет и двете си години. Личеше си въпреки обилния грим и боядисаната в синьо-черно коса. Назъбен бял белег минаваше от деформираната ѝ горна устна до основата на носа. Чудех се защо Андрю не ми беше казал за него. При борбата единият ѝ ръкав се беше вдигнал и видях кървясали ранички в ямката на лакътя ѝ. Лицето ѝ беше застинало в саркастична гримаса, присмех, който дори смъртта не бе успяла да изтрие. Ще ми се да мисля, че направих услуга на това момиче — като да отървеш ранена птичка от мъките ѝ. Но то не заслужаваше подобна загриженост.
Андрю винаги е бил раздразнителен — избухва за най-дребни неща, а после внезапно се успокоява и съжалява. Но този път беше изпаднал в истерия и несекващите му крясъци можеха да събудят и умрелите.
— Иисусе Христе! — повтаряше той, сякаш Синът Божи можеше да поправи нещо. — Какво направихме?!
— Ние ли? — бях поразена. — Ти я уби!
— Тя ми се присмя! Беше права за нея. Каза, че съм бил лесен. Щяла да говори с пресата. Искаше да ме изнуди и ме вбеси. Но ти… Ти я довърши, можеше още да е жива…
— Никога вече не го казвай, идиот такъв!
Лицето му беше сгърчено, измъчено. Беше ми жал за него, но му казах да се стегне. Трябваше да се приберем преди Лорънс. Наредих му да ми помогне да вкараме трупа в багажника. Той изпълняваше инструкциите ми през сълзи. Вбесих се, че неизползваните му цяла година стикове за голф заемаха много място вътре, но за щастие трупът беше лек и дребен, както подозирах, а и още гъвкав, така че успяхме да го натъпчем.
— Какво ще правим с нея?
— Не знам. Трябва да се успокоим. Ще решим утре. Сега трябва да се приберем. Какво знаеш за нея? Има ли семейство? Някой ще я търси ли?
— Не знам… Тя… Май спомена за сестра.
— Засега никой не знае, че е мъртва. Никой не знае, че е изчезнала. И така трябва да си остане.
Когато се прибрахме в „Авалон“ четвърт час след полунощ, видях през прозореца, че нощната лампа на Лорънс свети. Исках да си бъда у дома, когато се прибере, да чуя как е минала вечерта му. Казах на Андрю да ни налее по едно бренди и отидох да видя сина ни. Той се беше проснал напреки на леглото и не помръдна, когато разроших косата му и го целунах по челото.
— Лека нощ, Лорънс — прошепнах, но той спеше дълбоко.
