Стаено зло полностью

Трябва да призная, че беше много прилежен.

Но Лорънс е умно момче. Има моята интуиция, а и беше забелязал мрачното настроение на баща си. Андрю рязко настоя да гледа новините по телевизията, вероятно измъчван от ужас, че ще съобщят за момичето. Но не я споменаха. После каза, че усещал наченки на грип и си легна рано. Когато по-късно се качих в спалнята, той хвърляше разни неща в един куфар.

— Какво правиш?

— Не издържам. Трябва да се махна.

— Къде? Къде ще отидеш? Вече нищо не можем да направим. Твърде късно е.

Тогава той ме погледна за първи път, кипнал от гняв.

— Само ти си виновна! Нямаше да се срещам с нея, ако не беше ти. Не биваше да започвам. От самото начало беше идиотска идея, но ти не се спря, беше обсебена! Подложи ме на огромно напрежение. Не съм от хората, които…

Гласът му секна, защото беше точно от хората, които биха удушили момиче, но не го беше осъзнавал. А и планът ми беше идеален. Той го беше провалил.

— Казах ти да избереш здраво момиче. Не видя ли белезите по ръцете ѝ? Била е пристрастена към хероин. Не помниш ли онзи документален филм? Трябва да си видял ръцете ѝ.

Той избухна в ридания и рухна върху леглото, а аз прегърнах главата му, за да заглуша звука. Лорънс не биваше да го чува. Когато раменете му спряха да потръпват, извадих съдържанието на куфара и го поставих обратно върху гардероба.

— Прибери си нещата. Никъде няма да ходим. Ще се държим както обичайно. Това е нашият дом и ние сме семейство — Лорънс, ти и аз.

За последно видях Ани в гарсониерата ѝ на Ханбъри стрийт в четвъртък, 13 ноември 1980 година. Помня, че както обикновено жилището беше безупречно чисто. Колкото и объркан да беше животът ѝ, Ани винаги е била безумна чистофайница след престоя си в „Сейнт Джоузеф“. Одеялата бяха спретнато сгънати в края на леглото, а през широко отворения прозорец нахлуваше леден въздух.

— Няма ли да затвориш прозореца, Ани?

— Когато си изпуша цигарата.

Тя се отпусна на леглото, пушейки цигара без филтър, докато аз правех чай. Чашите бяха спретнато подредени с дъното нагоре върху рафта, дръжките им стърчаха напред. Сложих две лъжици чаени листа в затопления съд и ги залях с вряла вода. Тя погледна часовника си.

— Две минути. Трябва да престои две минути.

— Знам как се прави чай.

— Никой не го прави както трябва.

Подобни изказвания от Ани винаги ме влудяваха. Беше адски упорита. За нея съществуваха два начина — нейният и погрешният.

— Студено е.

Тя се уви плътно в дългия си пуловер, чиито ръкави бяха по-дълги от ръцете ѝ. Когато двете минути минаха, ми кимна и ми позволи да налея чая. Подадох ѝ чашата, а тя изпразни пепелника в найлонов плик, после го сгъна внимателно, преди да го изхвърли в кошчето.

— Сигурна ли си, че няма да се разсипе? — попитах саркастично.

— Сигурна съм.

Отговори ми съвсем сериозно. Протегна се, затвори прозореца и после напръска стаята с един от онези флакони с вонящи ароматизатори, които могат да те задушат.

— Как е майка? — попита тя.

— Тревожи се за теб. Татко също.

— Да, да — каза тя и изкриви устни.

— В неделя не остана за дълго. Все бързаш занякъде. Той се притеснява за теб.

— Да.

Ние със сестра ми открай време сме много различни. Обичам да мисля, че аз съм била добро дете, но може би това е само в сравнение с Ани. Училището ми вървеше, но и поначало всичко ми се удаваше по-лесно. Ако отидехме заедно в магазин, продавачките изобщо не ѝ обръщаха внимание и обслужваха мен. Хората искаха да ми помагат, да вършат разни неща за мен. Ани винаги казваше, че това е защото съм хубава, но без завист. До известна степен си приличахме. Като деца ни наричаха „морковчетата“ заради пламтящо червените ни коси, но по едно се различавахме подчертано — Ани беше родена със заешка устна. Като бебе я бяха оперирали неумело, горната ѝ устна беше изпъната и сплескана. Имаше белег от носа до устата. Крайчетата на моята уста са извърнати нагоре, тъй че изглеждам усмихната. Мисля, че затова всички казват, че съм хубава. Всъщност не съм. Когато погледна в огледалото, виждам само „морковчето“ Карън.

Когато бяхме малки, Ани редовно изчезваше. Докато играехме със съседските деца пред къщата ни, мама излизаше и питаше: „Къде е Ани?“ и пращаха всички ни да я търсим. Тя излизаше на улицата извън мястото, на което ни бе позволено да играем, а веднъж беше отишла с автобуса в града и госпожа Кели, която живееше на номер 42, я беше забелязала и върнала у дома. Мисля, че Ани беше просто любопитна. Искаше да знае какво има зад всеки ъгъл. Тогава тя и татко бяха близки. Катереше се на раменете му и той я носеше из къщата, докато тя пищеше от смях, но аз бях по-малка и се боях да се кача толкова нависоко. Но когато стана тийнейджърка, Ани вече беше във война с татко.