Също му се усмихвам и се съсредоточавам върху чашите за мартини, но този път наистина. С ъгълчето на окото си виждам как Ейдън довършва колата си. Хореографията ни отново започва: килване на главата, за да поиска сметката си. Вдигната набързо ръка за сбогуване.
И просто ей така най-хубавата част от деня ми е приключила.
Взимам парите на Ейдън — два долара бакшиш както винаги — и празната му чаша. И едва когато почиствам бара, го забелязвам: засечка, промяна в добре усвоеното ни па-дьо-дьо.
Подложката му. Хартиената, която поставих под питието му. Сега би трябвало да е моментът да я изхвърля в кошчето, но не мога да я намеря.
Може би е паднала? Отивам от другата страна на бара и поглеждам под стола, където той седя само допреди няколко минути. Нищо.
Това е най-странното нещо, но няма съмнение. Подложката я няма.
Доведе те тук.
Домът му ти се е разкрил на мигновени отблясъци, мимолетни погледи, когато не те е гледал. С годините си премислила онези образи, вкопчила си се във всяка подробност: къщата насред парче земя. Зелена трева, върбови дръвчета. Всяко растение е подрязано, за всяко листенце са полагани грижи. По-малки сгради са пръснати из имота подобно на мъфинчета върху поднос. Самостоятелен гараж, хамбар, велосипедна стойка. Електрически жици, провиращи се през клоните. Този мъж, както си научила, живее някъде, където е тихо и красиво. Място, където да тичат деца, да цъфтят цветя.
Той вървеше бързо, надолу по прашна пътека, нагоре по хълма. Къщата изчезна в далечината, заменена от редици дървета. Спря. Няма за какво да се хванеш, няма кого да извикаш. Стоиш пред бараката. Четири сиви стени, скосен покрив. Без прозорци. Той хвана металния катинар, отдели един ключ от останалите.
Вътре те научи на новите правила на света.
— Името ти — рече. Беше коленичил и все пак се извисяваше над теб, държеше лицето ти в шепите си, така че единственото, което виждаше, бяха пръстите му. — Името ти е Рейчъл.
Името ти не беше Рейчъл. Той знаеше истинското ти име. Видял го е на шофьорската ти книжка, след като я извади от портфейла ти.
Само че той ти каза, че името ти е Рейчъл, и беше жизненоважно да приемеш този факт. Начина, по който го изрече, с ръмжащо „р“ и категорично „л“. Рейчъл беше чисто досие. Рейчъл нямаше минал живот, към който да се върне. Рейчъл би могла да оцелее в бараката.
— Името ти е Рейчъл — каза той — и никой не знае коя си.
Ти кимна. Не достатъчно убедително. Ръцете му пуснаха лицето ти и сграбчиха пуловера ти. Блъсна те в стената, притисна ръка към шията ти, кокалчетата на китката му се впиха в трахеята ти. Нямаше въздух, нямаше никакъв кислород.
— Казах — каза той и светът започна да ти се изплъзва, но да не го чуеш не беше опция, — че никой не знае коя си. Никой не те търси. Схващаш ли, мамка му?
Пусна те. Преди да се разкашляш, преди да започнеш да се мъчиш да си поемеш дъх, преди да направиш каквото и да е друго, ти кимна. Все едно наистина го мислиш. Кимна заради живота си.
Ти стана Рейчъл.
Беше Рейчъл с години.
Тя те опази жива. Ти се опази жива.
Ботуши, мъртви листа, резе. Въздишка. Електрическа печка. Всичко е както обикновено с изключение на него. Тази вечер той претупва ритуала си, сякаш е оставил да ври вода на котлона. Все още дъвчеш последната хапка от пая с пилешко, когато взима кутията от ръцете ти.
— Хайде — казва. — Нямам цяла нощ.
Това не е нетърпение, цялото това припиране. По-скоро сякаш си песен и той бърза да превърти скучните части.
Остава с дрехите си. Ципът на якето му се впива в корема ти. Кичур от косата ти се заплита в закопчалката на часовника му. Издърпва китката си, бори се да се освободи от теб. Чуваш как нещо се изтръгва. Скалпът ти гори. Всичко е осезаемо, всичко е истинско дори когато витае над теб като призрак.
Искаш го тук. С теб. Искаш го спокоен, сигурен.
Искаш да говори.
Чакаш, докато приключи. Отново си облечена.
Докато се приготвя да си тръгне, прекарваш ръка през косата си. Жест, който си използвала по време на срещи, лакътят на спортното ти яке е подпрян на маса в ресторант, бялата ти тениска е освежена от множеството сребърни украшения.
Случва се. Спомняш си частици от себе си и понякога те ти помагат.
— Нали знаеш — казваш му, — тревожа се за теб.
Изсумтява.
— Истина е. Тоест… просто се чудех. Това е всичко.
Подсмърква, пъхва ръце в джобовете си.
— Може би мога да помогна — опитваш. — Да намеря начин да останеш.
Изсумтява, но не отива към вратата. Трябва да се вкопчиш в това. Трябва да повярваш, че това е началото на победата.
Той ти говори, понякога. Не често и винаги с неохота, но го прави. Някои вечери са хвалби. Друг път е изповед. Може би затова изобщо си е дал труда да те опази жива: в живота му има неща, които има нужда да сподели, а ти си единствената, която може да ги чуе.
— Ако ми кажеш какво е станало, може би ще измисля нещо — казваш.
Подвива колене, лицето му е на нивото на твоето. Дъхът му — свеж като мента. Дланта му — топла и груба върху бузата ти. Върхът на палеца му се забива под окото ти.
— Мислиш, че ако ти кажа, ще измислиш нещо?
