Погледът му те обхожда от лицето до краката. Отвратен. Презрителен. Но винаги — това е важното — малко любопитен. За нещата, които може да ти стори, нещата, които ще му се разминат.
— Какво изобщо би могла да знаеш? — Прокарва пръст през челюстта ти, нокътят му задира в кожата ти. — Знаеш ли изобщо коя си?
Знам. Като молитва, като мантра.
— Намерих те — казва той. — Беше се изгубила. Дадох ти покрив. Опазих те жива. — Посочва празната пластмасова кутия. — Знаеш ли какво щеше да си без мен? Нищо. Щеше да си мъртва.
Отново става. Изпуква кокалчетата си, всеки пръст издава различен звук.
Ти си нищо. Знаеш това. Но в тази барака, в този миг от живота му, ти си всичко, с което разполага.
— Тя е мъртва — казва. Обмисля го и отново изрича: — Тя е мъртва.
Нямаш представа за кого говори, докато не добавя:
— Родителите ѝ продават къщата.
И тогава разбираш.
Съпругата му.
Опитваш се да обмислиш всичко наведнъж. Искаш да кажеш каквото изричат хората в отбраното общество:
— Значи трябва да се преместим.
Започва да крачи дотолкова, доколкото някой може да крачи из барака. Нервен, което е нетипично за него. Но нямаш време за чувствата му. Нямаш време за губене да се чудиш дали той го е направил. Кого го е грижа дали го е сторил той? Той убива. Знаеш това.
Онова, което трябва да направиш, е да помислиш. Да претърсиш атрофиралите гънки на мозъка си, онези, които си използвала, за да решаваш проблемите на ежедневието. Онази част от теб, която помагаше на приятелите ти, на семейството ти. Но единственото, което мозъкът ти крещи, е, че ако той се премести — ако напусне тази къща, този имот — умираш. Освен ако не успееш да го убедиш да те вземе със себе си.
— Съжалявам — казваш му.
Съжаляваш много, през цялото време. Съжаляваш, че съпругата му е мъртва. Съжаляваш наистина за световните неправди, за начина, по който са го сполетели. Съжаляваш, че трябва да се занимава и с теб, жена с толкова нужди, вечно гладна, вечно жадна, все ѝ е студено, че и толкова любопитна.
Правило номер две за оцеляване в бараката: Той винаги е прав, а ти винаги съжаляваш.
Отново е тук. Във вторниците и в четвъртъците. Благонадежден като силно уиски, преливащ от обещания.
Ейдън Томас сваля сивата си ушанка, отдолу косата му е като разрошена перушина. Тази вечер носи сак — от зелен найлонов плат, подобно на нещо, взето от изоставен военен склад. Виси тежко до него, ремъкът е впит в рамото му.
Вратата се затръшва след него. Стряскам се. Обикновено я затваря внимателно, с една ръка на бравата, а другата — върху рамката.
Държи главата си сведена, докато върви към бара. В походката му се долавя тежест и причината не е само сакът.
Нещо му тежи.
Натиква шапката в джоба си, приглажда косата си и пуска сака в краката си.
— Манхатъните ми готови ли са?
С разсеян поглед плъзгам две напитки към Кора.
Тя бърза да изчезне. Ейдън изчаква, докато се махне, за да ме погледне.
— Какво да ти предложа?
Отвръща ми с уморена усмивка.
Хващам автомата за напитки.
— Мога да ти дам обичайното. — Хрумва ми идея. — Или пък мога да ти приготвя нещо, ако ти трябва малко разведряване.
Той се засмива дрезгаво.
— Толкова ли е очевидно, а?
Свивам небрежно рамене, сякаш нищо не е от особено значение.
— Работата ми е да забелязвам.
Погледът му става празен. Отзад Ерик маха с ръце. Описва специалитетите на масата за четирима. Клиентите му го слушат с широко отворени очи. Ерик много го бива да театралничи. Знае как да спечели привързаността на клиентите си, как да надуе бакшишите си с два до пет процента само с няколко изречения.
Сладкият Ерик. Приятел, който си остана такъв и след като му станах шеф. Който ми пази гърба. Който по някаква причина вярва в мен и в способността ми да управлявам това място.
— Нека опитам нещо.
Взимам ниска чаша и бързо я подсушавам. Ейдън Томас ме поглежда с надигнати вежди. Става нещо, ново, различно. Не е сигурен дали му харесва. Боли ме, че му причинявам това, след като единственото му желание е обичайната му черешова кола.
— Веднага се връщам.
