— От вашата уста звучи така, сякаш е шпионски филм. Не, не е разбивал кодове. Подходил е по друг начин.
— Какъв?
— Стартирал е проучване, за което никой не го е упълномощавал. Подправил е подписите, в това число и моя. Престорил се е, че компанията изследва начина на предаване на онкологично заболяване, открито в някои исландски семейства. Изиграл е комитета за защита на данните. Изигра всички ни.
За момент тя спря да говори и погледна часовника си. После стана, отиде до бюрото си и се обади на секретарката си да отложи срещата й за след десет минути, след което седна отново при Ерлендур.
— Такава беше динамиката на нещата досега — въздъхна тя.
— Какво имате предвид?
Каритас го погледна замислено. В същия миг телефонът в джоба на инспектора иззвъня. Той се извини и вдигна. Беше Сигурдур Оли.
— Следователите са претърсили апартамента на Айнар в Сторагерди — каза му той. — Обадих им се, но не са открили нищо съществено, освен че Айнар си е извадил разрешително за носене на огнестрелно оръжие преди около две години.
— Разрешително за огнестрелно оръжие? — повтори Ерлендур.
— В регистъра ни е. Но това не е всичко. Има и пушка, понеже намерихме срязано дуло под леглото му.
— Защо му е да реже дулото?
— Така правят самоубийците. По-лесно е да се застреляш.
— Мислиш ли, че е опасен?
— Когато го намерим — изтъкна детективът, — трябва да се приближим извънредно внимателно. Не знаем какво би направил с пистолета.
— Едва ли има намерение да убие някого с него — предположи Ерлендур, като стана и се обърна с гръб към Катрин.
— Защо смяташ така?
— Досега щеше да го е използвал — тихо отговори инспекторът. — Срещу Холберг. Не смяташ ли?
— Честно казано, не знам.
— До по-късно — каза възрастният полицай, изключи телефона си и пак се извини, преди да седне.
— Такава беше процедурата досега — перифразира Каритас, връщайки се към разговора им. — Искаме разрешение от органите на властта, за да започнем изследване — в случая на Айнар изследване на генетичното предаване на специфично заболяване. Те ни предоставят защитен с код списък на хората, които страдат от това заболяване или са предполагаеми носители, и ние го сравняваме с генеалогичната база данни, която също има код за достъп. След това можем да създадем нещо като родословно дърво, което също е кодирано.
— Като дръвче с пожелания — измърмори Ерлендур.
— Какво казахте?
— А, нищо важно, можете да продължите.
— Комитетът по защита на данните разкодира списъка с имената на хората, които искаме да проучим (наричаме ги опитна група и в нея влизат както пациенти, така и техни роднини). После комитетът ни изготвя списък на участниците с номерата на личните им карти. Разбирате ли процедурата дотук?
— Значи така Айнар се е сдобил с имената и номерата на личните карти на всички, които имат заболяването в семейството си…
Тя кимна.
— Всичко това не минава ли през Комитета за защита на данните?
— Не знам колко подробно искате да ви обясня. Ние работим с лекари и различни учреждения. Те предоставят имената на пациентите на Комитета, който кодира имената и номерата на личните карти и ги изпраща тук, в Изследователския център. Тук имаме специална програма за генеалогично проследяване, която подрежда пациентите в родословни дървета на базата на техните роднински връзки. Използвайки тази програма, можем да подберем онези от тях, които могат да ни дадат най-добра статистическа информация за специфични генетични аномалии. След това молим отделни хора от тази група да участват в изследването. Родословието е важно, за да се установи дали става дума за генетично заболяване, както и да се събере достоверна проба… В същото време е и мощен инструмент в търсенето на генетични аномалии.
— Айнар е трябвало само да се престори, че създава проба, и по този начин да разкодира имената, за което неволно му е помогнал комитетът.
— Той излъга всички ни и взе информацията.
— Сега разбирам колко неудобно е това за вас.
— Айнар е в тукашното ръководство и е един от най-способните ни учени. Приятен човек. Защо го е направил? — попита директорката.
— Загубил е дъщеря си — отвърна Ерлендур. — Не знаехте ли за това?
— Не — отвърна изненадано тя.
— От колко време работи тук?
— От две години.
— Станало е малко преди това.
— Как е загубил дъщеря си?
— Имала е генетично преносимо неврално заболяване. Той е бил носителят, но не е знаел в семейството му да има подобно заболяване…
— Друг баща?
Инспекторът не отговори. Реши, че е казал достатъчно.
— Това й е лошото на този вид родословна база данни. Заболяванията сякаш изчезват от родословното дърво и след това изведнъж се появяват там, където най-малко очакваш.
Ерлендур стана.
— И вие пазите всички тези тайни… всички тези стари фамилни тайни? Трагедии, печал и смърт — всичко това е внимателно описано в компютрите ви… Семейни истории и истории на отделни личности. Моята и вашата история. Пазите цялата тайна и можете да я извадите на показ, когато си поискате. Един „Стъклен град“ на цялата нация.
— Не знам за какво говорите — каза Каритас. — Какъв стъклен град?
— Няма значение — махна с ръка полицаят и си тръгна.
