— Толкова прилича на баща си — направо е двойник на Холберг. Не може да живее с това. Каза, че просто е невъзможно да живее с това, след като е разбрал какво е сторил Холберг на майка му. Чувствал се като затворник в собственото си тяло. Каза, че кръвта на Холберг тече във вените му и не може да го понесе.
— Какво е имал предвид?
— Мисля, че се мрази — въздъхна Елин. — Каза, че вече не е същият човек, а някой друг, и се обвинява за случилото се. Каквото и да се опитвах да му кажа, не искаше да ме чуе.
Ерлендур погледна към албума и момичето в болничното легло.
— Защо е искал да се срещне с теб?
— Искаше да знае за Аудур. Искаше да разбере всичко за нея. Какво дете е била, как е починала… Каза, че аз съм неговото ново семейство. Можете ли да си представите такова нещо?
— Къде ли може да е отишъл? — попита инспекторът и погледна часовника си.
— За бога, опитайте се да го намерите, преди да е станало прекалено късно!
— Ще направим всичко възможно — отвърна детективът и тъкмо се канеше да се сбогува, когато усети, че Елин иска да му каже още нещо. — Какво има? Има ли нещо друго? — попита той.
— Видял е как ексхумирате Аудур — рече тя. — Открил е къде живея и ни е последвал до гробището. Видял е как изваждате ковчега от гроба.
Ерлендур ускори издирването на Айнар. Негови снимки бяха изпратени до полицейските участъци във и около Рейкявик, както и в големите градове в окръга, а медиите получиха съобщения с описание на лицето. Той нареди да не се влиза в контакт с мъжа и ако някой го види, веднага да се свърже с него, без да предприема каквото и да било. После проведе кратък телефонен разговор с Катрин, която призна, че не знае къде е Айнар. Големите й синове били при нея. Казала им истината. Те също не знаели нищо за местонахождението на брат си. Алберт бе прекарал целия ден в хотелската си стая в „Еся“ и беше провел два телефонни разговора — и двата със службата си.
— Каква неприятна история — измърмори Ерлендур на път към службата.
Не бяха намерили никакви следи в апартамента му, които да им подскажат къде би могъл да се намира.
Денят се изнизваше и те си разпределиха задачите. Елинборг и Сигурдур Оли разговаряха с бившата съпруга на Айнар, а инспекторът отиде до Центъра за генетични изследвания. Голямата нова сграда на компанията се намираше на Западното шосе — беше на пет етажа, а на входа й имаше строга охрана. Двама охранители посрещнаха Ерлендур във внушителното фоайе. Той обаче бе известил за пристигането си и директорката бе принудена да му отдели няколко минути. Тя беше един от собствениците на компанията — исландски специалист по молекулярна генетика, учила във Великобритания и Америка, основоположник на идеята Исландия да се превърне в база за генетични изследвания, насочени към развитието на фармацевтичната продукция. С използването на базата данни всички медицински доклади в страната можеха да се събират на едно място и информацията за здравословните проблеми щеше да бъде прецизно обработвана, което би помогнало за установяването на евентуални генетични нарушения.
Директорката очакваше Ерлендур в офиса си. Бе на около петдесет години, казваше се Каритас и имаше изящна фигура, къса, лъскава черна коса и дружелюбна усмивка. Беше по-дребна, отколкото инспекторът си я бе представял, но се оказа доста сърдечна. Бе учудена от посещението на Криминалната служба в компанията. Покани Ерлендур да седне. Детективът разгледа стените, украсени със съвременни исландски картини, и заяви без заобикалки, че имат основания да подозират, че някой е проникнал в базата данни и е намерил информация, която е потенциално опасна. Той самият не изглеждаше съвсем уверен, че разбира това, което говореше, ала директорката очевидно бе наясно с нещата и за негово облекчение започна без недомлъвки. Това го изненада, понеже бе очаквал съпротива или най-малкото мълчание.
— Въпросът е извънредно деликатен заради секретността на данните — каза тя, веднага след като Ерлендур бе свършил, — ето защо трябва да ви помоля разговорът ни да си остане между нас. От известно време насам знаем за неразрешено влизане в базата данни, затова предприехме вътрешно разследване по въпроса. Подозренията ни са насочени към един конкретен биолог, но не успяхме да говорим с него, защото сякаш е изчезнал вдън земя.
— Айнар ли?
— Да, него имах предвид. Все още проектираме базата данни, така да се каже, но не искаме да се разнесе мълва, че защитата може да бъде разбита и хората могат да ровят на воля из базата. Предполагам, че разбирате. Всъщност въпросът не опира до защитата.
— Защо не информирахте полицията за случая?
— Както казах, искахме да го разрешим сами. Би опетнило името ни. Хората вярват, че тази информация няма да излезе оттук, няма да бъде използвана за съмнителни цели и няма да бъде открадната. Обществото е изключително чувствително на тази тема, както, предполагам, знаете, и искахме да избегнем масовата истерия.
— Наричате го масова истерия?
— Понякога сякаш цялата страна е против нас.
— Разбил ли е кода, или не? Защо да не е било въпрос на защита?
