Сам Тинкър го изгледа с недобър поглед. То мразеше предателите, също както и страхливците. А Нобъл Уилър лбеше и двете. С леден глас му изброи всичките неща, които бе извършил. Беше довлякъл Джад Девит в града. Беше отказал заем на Бел. Беше се опитал да разрови старо и приключено дело срещу Браун и се бе опитал да убие Бел.
— Кой твърди това? — запита Уилър с гневен и уплашен глас.
— Клей те е проследил; това момче може да хване дирите и на пъдпъдък по чакъл. След като приключи с Харви, той ще дойде и при теб, или ще прати някое от момчетата си.
Нобъл УЕилър застина неподвижен на стола си. Втренчи се в ръцете и бюрото си. Огледа малкия си офис с наплютите от мухи прозорци. Дебелите му устни се движеха в безмълвен протест.
После рязко разтвори с жест ръце.
— Но… но това е боят бизнес! Това всичкото ми богатство!
Сам инкър не отговори нищо. Само чакаше със зловещо изражение. Мисълта за онези диваци от Б-Бар трескаво препусна из мозъка на Уилър.
Той си спомни тялото на Пит Симънс, проснато сред кръвта си и мръсотията на конюшнята, до коня, с който се бе надявал да се измъкне незабелязано от града. Пред погледа му изплува трупа на мъжа, който мъжете от Б-Бар бяха докарали от фермата, останалите мъже, които просто бяха ранени. Помни си жилавото ицпечено лице на Монтана Браун, и непреодолимата решимост на Бил Кофин. Уилър облиза устни.
— Ти дойде в нашия град без пукната пара в джоба си. — Сам Тинкър беше безмилостен. — И направи цяло съттояне тук. Тръгваш си веднага само с онова, което е в джоба ти.
— Но това е грабеж! Аз…
— Тръжваш ли? — Гласът на Сам Тинкър беше заблуждаващо мек. Нобъл Уилър вдигна глава и гледката на мъжа пред него никак не му хареса. Сам Тинкър беше дошъл в този край още по времето, когато го бяха владели апахите. Апахте отдавна ги нямаше, но Тинкър все още беше тук.
— Аз… аз тръгвам.
Ръцете му трепереха неудържимо. После окото му, закачи револвера в чекмеджето и внезапно нещо замря в него. До този момент не бе убил никого, но… Вдигна поглед и срещна дулото на дребния деринджър в ръката на Сам Тинкър.
— Ще те изпратя до влака — произнесе Тинкър и придържа вратата, докато Уилър излезе.
Нобъл Уилър се изправи с усилие. Поколеба се, понечи да изрази още ньякакъв протест, но револверът безмълвно го подканяше и той излезе от стаята.
На улицата беше напечено и чувтваше устата си като посипана с пясък. Примижа срещу слънцето, после се извърна и тръгна по стълбите към стаята си. На последното стърало погледна стария си часовник. Беше два и двайсет.
Съдията Райли вдигна поглед когато дъщеря му влезе в стаята. Тъкмо запечатваше писмото, което беше написал.
— Нали искаше да дойдем на запад, Колийн — произнесе тихо той. — надявам се, че не съжаляваш за решението си.
— Аз си имах причина да го направя, татко. Може би дори още по-добра причина, от онази, която познавах.
— Хубво ще бъде да се върнем пак — изрече замислено той. После положи ръка върху писмото. — подадох оставка.
— Не трябваше да го правиш.
— Но ти не би желала да остем тук след всичко това, и аз искам да…
— Татко — прекъсна го тя, полагайки ръка върху рамото му, — аз няма да се върна. Оставам тук… в Б-Бар.
Очите му потърсиха нейните и лицето й се обля в усмивка, въпреки бледостта й.
— Мястото ми е тук, татко. Искам да остана… с него.
Съдията Райли седна.
— Той е добър мъж. Далеч по-добър от Джад Девит. Но, Колийн… — той кимна с глава към улицата — … той има много сериозен проблем. Някой ден може да му се наложие пак да прави същото.
— Той е моят мъж. И ще бъде моят съпрг. Каквото и да прави, нищо не може да промени този факт.
Съдията Райли гледа писмото в продължение на минута, после се поколеба. Ако Клей Бел загинеше…
Тяь сякаш усети какво тревожи баща й. Брадичката й беше вирната, а устните плътно свити. След малко чертите й се отпуснаха.
— Скъсай го, татко! Оставаме.
Райли вдигна плика с писмото, написано с такава мъка, и го скъса на две. Пусна парчетата в кошчето за отпадъци.
Едра муха се блъсна в стъклото на прозореца. На улицата нейде се затръшна врата… Те зачакаха, заслушани…
В два и двайсет и пет Клей Бел слезе по стълбите от сатята си си поръча чаша кафе в трапезарията.
Седеше напрегнат на масата, замислен над плановете си. Сгъваше и разгъваше пръстите на дясната си ръка и целенасочено раздвижваше рамото си. Вече не чувстваше ръката си вдървена. Грубият живот и добрата храна на животновъдеца бяха излекували докрай раните му.
Бавно пиеше кафето си, и когато чаашата му се изпразни до средата, си сви цигара. Тъкмо я запали, вратата се отвори и на прага й се появи Джаксън.
— Стаг е в конюшнята за коне под наем. Килбърн не се вижда никъде.
— Благодря ти.
— Ако Стаг се пояави на улицата, слънцето ще бъде в очите ти.
— Пмислил съм за това.
Тоюй пушеше и оглеждаше отвсякъде ситуацията. Джад Девит можеше да не брои при предстоящата стрелба. Дребосъка го държеше под око, а Джоунс не беше човек, с когото можеха да си играят номера.
