Беше свободна да се излежава по халат през неделния ден, да чете вестници, да се качи на самолета за Прага за уикенда или да остане в апартамента на Рори, когато й се прииска. Необременена — точно това искаше. След като майка й си отиде, детството й не би могло да бъде по-обременено. Не желаеше никога повече да бъде толкова вързана с домакински задължения.
Не искаше деца и дори минаваха месеци, без да се сети за тази тема — докато някой не намекнеше, че не е нормално да си толкова привързан към живота си, — а тя беше твърде преуспяла и доволна от живота си, за да изпитва чувството, че пропуска нещо. Кат не се смяташе за бездетна, смяташе се за свободна от деца. Огромна разлика.
Не беше като останалите жени. Не беше като сестра си Джесика. Кат нямаше нужда от дете, за да осмисли и запълни живота й.
Откъде идваше това пристрастяване към майчинството, тази необходимост да бъдеш нужна? Кат знаеше откъде — от мъжете, които не обичат достатъчно. Мъжете, които оставят празнина в живота ти, която може да бъде запълнена само от една сладка трикилограмова ревяща машина за лайна.
Тя лежеше в тъмното до спящия Рори и си мислеше колко съвършено е всичко. Този хубав необременен живот! Необременен — най-хубавата дума в английския език.
Нима човек можеше да желае нещо повече?
Паоло и Майкъл израснаха в един от най-суровите квартали на Есекс. Баща им беше инженер във „Форд“ в Дагънхъм, а детските им мечти бяха пълни с коли.
Повече от половината мъже от квартала работеха в завода. Колите тук бяха всичко. Колите означаваха работа, социални придобивки, късче свобода. Колите правеха момчетата мъже. Първият форд ескорт на момчето беше ритуален символ на възмъжаването, паметен като племенен знак. И двамата братя обожаваха колите, но обичта им се изразяваше по различен начин.
Паоло беше маниакално обсебен от осемцилиндровите двигатели, разпределителните валове и биографията на Енцо Ферари. Интересът на Майкъл клонеше повече към колите, наричани „магнит за мацки“.
Паоло обичаше колите заради самите коли. Майкъл ги обичаше заради ползата от тях, сладките илюзии, които обещават, и мечтите, които сбъдват.
Майкъл обичаше момичетата наравно с колите. Любимата му тема, дори когато все още беше пъпчив девственик и делеше стаята с малко по-големия си брат, беше всичко „което ги подлудяваше“.
Докато Паоло четеше за Модена и Льо Ман, Майкъл разлистваше списания за възрастни и попиваше уроците за „плитко чукане“ („Не го вкарваш докрай — това ги побърква, така пише тук.“) и намирането на Г-точката („Вкарай навлажнен пръст и го движи, сякаш искаш да повикаш някого — това очевидно ги побърква, Паоло.“).
И двамата бяха облепили стените със снимки на ферарита, но Майкъл беше окачил плакат на Сам Фокс между Маринело и Спайдър. Докато един ден набожната им майка не я видя.
— Да махате тази вавилонска блудница от къщата ми — скара се тя, като съдра с една ръка плаката, докато с другата майсторски извиваше ухото на Майкъл. Знаеше, че не Паоло е окачил снимката на вавилонската блудница. — Да закачиш Божата майка.
— Никакви сексбомби по стените, момчета — кротко каза баща им по-късно. — Разстройват майка ви.
Братята си помислиха: „Сексбомби? Какво разбираше старецът им от сексбомби?“
Родителите им бяха дошли от Неапол като деца, само с година разлика един след друг, макар че човек никога нямаше да познае. Баща им, също Паоло, говореше като типичен лондончанин от работническата класа с накъсана реч, докато майка им Мария никога не загуби италианския си акцент и манталитет.
Мария — която съпругът й и синовете й наричаха „ма“ — не шофираше, никога не беше виждала сметка и никога не беше ходила на работа. „Моят дом е моята работа“ — казваше тя. Тя беше безспорният лесно избухлив император на малкия им дом, който колкото често перваше синовете си по ушите, толкова често ги целуваше пламенно по бузите с насълзени от майчинска обич очи. Момчетата не си спомняха някога баща им да е повишил тон.
Като дете Паоло се чувстваше италианец най-вече, когато ходеше в домовете на приятелите си. Тогава разбираше, че семейството му е по-различно — не защото ходеха на литургия или ядяха печени макарони, нито пък задето родителите му разговаряха на чужд език един с друг, а защото бяха от типа семейство, който беше на изчезване в тази страна.
Някои от приятелите му живееха само с майките си, един от тях живееше само с баща си, а мнозина имаха странни смесени семейства от втори бащи, природени братя и мащехи. Собственото му семейство беше много по-просто и старомодно и той беше благодарен, че е така. Такова семейство искаше да създаде един ден.
Разликата между братята беше само десет месеца и често пъти хората ги мислеха за близнаци. Пораснаха необичайно близки, с мечти един ден да завъртят заедно собствен бизнес — нещо с коли. Да се състезават, да ги поправят, да ги продават — без значение. Това бяха научили от баща си и дългогодишната му работа във „Форд“. „Човек не може да забогатее, докато работи за друг“ — повтаряше старецът, преди да заспи по време на новините в десет.
