Сергеев изчака за миг, обзет от радостно вълнение при мисълта за предстоящия избор. Знаеше, че трябва да избере тази, която сам тай-панът би избрал. Взе мигновено решение, прекоси подиума, поклони се и постави торбичката със злато в краката й:
— Вярвам, че това ви принадлежи, мис Брок.
Тес впери изумен поглед в ерцхерцога. После се изчерви.
Чуха се бурни ръкопляскания и привържениците на Тес нададоха възторжени крясъци.
Шиваун заръкопляска с тълпата, скрила неприятните си чувства. Знаеше, че изборът е правилен.
— Най-добрият политически ход, тай-пан. Много — прошепна тя спокойно. — Вие сте много умен.
— Това е решение на ерцхерцога, не мое.
— Още една причина да ви харесвам, тай-пан. Вие сте невероятно добър в хазарта и имате изключителен късмет.
— А вие сте най-великолепната жена.
— Да — отговори тя скромно. — Разбирам от политика. Баща ми или един от братята ми ще стане някой ден президент на Съединените щати.
— Трябва да живеете в Европа — каза й той. — Тук ще се затриете.
— Така ли мислите? — погледна го тя предизвикателно.
Струан влезе тихо в къщата. Почти се беше зазорило. Лим Дин спеше до вратата и се стресна от съня.
— Чай, маса? Закуска? — попита той свенливо.
— Лим Дин ляга — подкани го Струан любезно.
— Да, маса — каза той и се оттегли.
Докато вървеше по коридора, той погледна във всекидневната и спря. Бледа и неподвижна, Мей-мей седеше на кожения стол и го наблюдаваше.
Когато влезе в стаята, тя стана и се поклони грациозно. Косата й беше дръпната назад и навита на главата й, очите й — тъмни и изящни, веждите — извити. Носеше дълга и пищна китайска роба.
— Как си, момиче?
— Благодаря, тази слугиня е добре сега. — Бледността й и студената зеленина на копринения й халат подчертаваха величието на нейното достойнство. — Бихте желали бренди?
— Не, благодаря.
— Чай?
Той поклати отрицателно глава, поразен от величественото й държание.
— Радвам се, че си по-добре. Трябваше да си в леглото.
— Тази робиня моли да й простиш. Тази робиня…
— Ти не си робиня и никога не си била. Няма за какво да ти прощавам, момиче, така че си лягай.
Тя почака търпеливо, докато той свърши.
— Тази робиня моли господар да слуша. Тя длъжна да каже по свой начин това, кое трябва да каже. Моля, седнете.
От ъгълчетата на очите й се пророниха сълзи и потекоха по пребледнелите й бузи.
Той седеше почти като хипнотизирай.
— Тази робиня моли свой господар да продаде нея.
— Ти не си робиня и не мога нито да те купувам, нито да те продавам.
— Моля да продаде. На кой да е. На публичен дом или на друг роб.
— Аз не искам да те продам.
— Тази робиня обидила ужасно господар. Моля да я продаде.
— Не си ме обидила — заговори той със стоманен глас. — А сега марш в леглото.
Тя падна на колене и сведе глава в дълбок поклон.
— Тази робиня загубила уважение на свой господар. Тя не може да живее тука. Моля да продаде!
— Стани! — Лицето на Струан се бе изопнало.
Тя стана. Лицето й бе помръкнало и изглеждаше някак неземно.
— Не можеш да бъдеш продадена, защото никой не те притежава. Ще останеш тук. Не си ме обидила. Само ме изненада и това е всичко. Европейските дрехи не ти подхождат. Харесвам дрехите, които носиш. И те харесвам такава, каквато си. Но ако не желаеш да останеш, можеш сама да си тръгнеш.
— Моля да продаде. Това ваша робиня. Докато господар не продава, роб не може да върви.
Струан за малко не избухна. „Внимавай! — каза си той отчаяно. — Ако се развикаш сега, ще я загубиш завинаги.“
— Върви да лягаш.
— Трябва да продаде тази робиня. Да продаде робиня или да заповяда да върви.
Струан разбра, че е безполезно да спори или да убеди Мей-мей. Не можеш да се отнасяш с нея като с европейка — помисли си той.
„Прави това, което би направил един китаец. Но как така? Не мога. Отнеси се с нея като с жена тогава“ — реши той и измисли тактика. Избухна в престорен гняв.
— Жалка робиня, дявол да те вземе! Би трябвало да те продам на Улицата на сините фенери — изкрещя той, като изреди моряшките улички в Макао с най-лоша слава, макар че кой ли ще купи такава мръсна повлекана като теб. Не, не мога. Ти не си нищо друго освен едно бреме и най-добре е да те изпратя при прокажените. Господи! Платих осем хиляди таела чисто сребро за теб, а ти се осмеляваш да ме ядосваш. Измамиха ме, проклети да са! Ти си едно нищо! Мръсна робиня! Не знам как съм могъл да те търпя през всичките тези години?! — Той размаха юмрука си в лицето й и тя се сви. — Не съм ли добър с теб? Щедър? А? Кажи? — изрева той и откри със задоволство, че в очите й се изписа страх. — Е, какво?
— Да, господарю — прошепна тя и прехапа устни.
— Ти се осмеляваш да си ушиеш дрехи зад гърба ми и да ги облечеш без мое съгласие, по дяволите! Така ли беше?
— Да, господарю.
— Утре ще те продам. Сега възнамерявам да те изхвърля жалка никаквица! Покланяй се! Веднага на колене, дявол те взел!
Тя побеля като платно и моментално коленичи.
— Сега стой така, докато се върна!
