Изхвърча като стрела навън и изтича в градината. Грабна ножа си и избра тънко бамбуково дърво от новопосадената горичка. Отряза го и го размаха във въздуха, после се втурна обратно в стаята.
— Събличай дрехите си, жалка робиньо! Ще те налагам докато ме заболи ръката!
Тя се съблече, трепереща. Той сграбчи дрехата от ръката й и я хвърли настрана.
— Лягай долу — посочи той дивана.
Тя се подчини.
— Моля, не бийте много силно… Аз бременна втори месец. — Тя зарови глава в дивана.
Идеше му да я грабне и да я прегърне, но знаеше, че ще загуби уважението й. А пръчката бе единственият начин да й върне достойнството.
Той замахна с бамбуковата пръчка и започна да налага бутовете й достатъчно силно, за да я заболи, но не и да я нарани. Скоро тя започна да плаче, да хлипа и скимти, но той продължаваше да я бие. На два пъти съзнателно не улучи и стовари пръчката с все сила върху кожения диван с ужасяващ звук. Всичко това бе предназначено за Лим Дин и А Сам, които без съмнение слушаха на вратата.
След десет удара той спря, каза й да остане на място и отиде да вземе бутилка с бренди. Той пи жадно, после запрати бутилката срещу стената и продължи отново да я бие. Но гледаше всеки удар да е лек.
Най-накрая спря и я вдигна за косата.
— Обличай дрехите си, мизернице! — И когато се облече, изрева.
— Лим Дин! А Сам!
В миг и двамата бяха на вратата.
— За какво нито чай, нито храна, жалки роби? Донесете храна!
Запрати бамбуковата пръчка в ъгъла до вратата и се обърна към Мей-мей.
— На колене, нещастнице!
Ужасена от безмерната му ярост, тя се подчини незабавно.
— Измий се и се върни тук. Давам ти трийсет секунди или ще започна отново.
Лим Дин сервира чая и макар че той бе добър, Струан заяви, че е изстинал и запрати чайника в стената. Мей-мей, Лим Дин и А Сам се втурнаха навън и веднага пристигнаха с нов чай.
Храната също се появи невероятно бързо и Струан разреши на Мей-мей да му сервира. Тя изскимтя от болка, а той изкрещя:
— Млъкни или ще те пребия!
После той замълча и започна да се храни мрачно. Тишината измъчваше и двамата.
— Вдигни пръчката! — изкрещя той, когато престана да яде.
Мей-мей я вдигна и му я подаде. Той опря пръчката в корема й.
— В леглото! — заповяда той грубо и двамата слуги побягнаха, спокойни, че тай-панът е простил на Мей-мей, която си бе възвърнала достойнството до голяма степен, тъй като бе издържала безропотно неговия справедлив гняв.
Мей-мей се обърна със сълзи в очите и тръгна към стаите си, но той изръмжа:
— В моето легло, по дяволите!
Тя изтича в стаята му. Той я последва и блъсна вратата след себе си, после я залости.
— Значи си бременна. От кого?
— От вас, господарю — изхленчи тя.
Той седна и протегна ботуша си.
— Хайде, побързай.
Тя падна на колене и издърпа ботушите му, после застана до леглото.
— Как смееш да помислиш, че ще искам да се запознаеш с приятелите ми? Когато реша да те изведа от дома, ще ти кажа, за бога.
— Да, господарю.
— Мястото на жената си е вкъщи. Тук!
— Да, господарю.
Той си позволи да смекчи израза на лицето си.
— Така е по-добре, за бога.
— Аз не искала да ходя на бал — каза тя едва чуто. — Само да обличам като… Никога не искала бал. За какво на бал, никога, никога не искала. Само да харесам. Съжалявам. Много съжалявам.
— Защо да ти прощавам, а? — Той започна да се съблича. — А?
— Няма причина, няма. — Сега вече тя плачеше жално и тихо.
Но той знаеше, че все още е рано да покаже, че й е простил напълно.
— Може би тъй като си бременна, ще ти дам още една възможност. Но по-добре да е син, не някоя ненужна дъщеря.
— О, да, моля, моля. Простете, моля. — Тя се поклони и удари чело в пода.
Плачът й го смазваше, но той продължи да се съблича и да се чумери. След това издуха свещта и се пъхна в леглото.
Остави я да чака.
След една-две минути каза кратко:
— Влизай в леглото. Студено ми е.
После, когато вече не можеше да понася плача й, я прегърна нежно и я целуна:
— Прощавам ти, момиче.
Тя плака в ръцете му, докато заспа.
