Двамата руснаци бяха коленичили до Сергеев. Единият от тях докосна Струан и заговори развълнувано — явно му благодареше. Струан им направи знак да останат до господаря си.
Той се протегна уморено, постави ръка на рамото на Лонгстаф, после го дръпна настрана и се наведе ниско над ухото му:
— Виждали ли сте някога мускети сред китайците?
Лонгстаф поклати глава.
— Не съм.
— Нито пък аз — каза Струан.
— Навсякъде стреляха пушки — каза Лонгстаф загрижено, с побеляло лице. — Нещастен случай.
Струан помълча малко.
— Ако умре, ще си имаме големи главоболия, нали?
— Да се надяваме, че няма да умре, Дърк. — Лонгстаф прехапа устни. — Трябва веднага да уведомя Външния секретар за случая. Трябва да направя разследване.
— Да.
Лонгстаф погледна сивото мъртвешко лице. Сергеев дишаше съвсем слабо.
— Ужасно неприятно!
— От разположението на раната и от мястото, където беше застанал и където падна, няма съмнение, че куршумът е наш.
— Беше нещастен случай.
— Да. Но куршумът е могъл да бъде насочен.
— Невъзможно. Кой би желал да го убие?
— Кой би желал да убие вас? Или Кълъм? Или може би мен? Ние всички бяхме много близо един до друг.
— Кой?
— Имам немалко врагове.
— Брок не би ви убил хладнокръвно.
— Не казвам, че би го направил. Предложете награда за предоставена информация. Някой може да е видял нещо.
Заедно наблюдаваха Селцето. Сега то бе останало далеч от дясната страна. Виждаха се само пламъци и пушек над покривите на Кантон.
— Това нападение беше чиста лудост. Не се е случвало по-рано. Защо им беше да правят това? Защо? — попита Лонгстаф.
— Не зная.
— Този път, като стигнем в Хонконг, ще тръгнем на север, по дяволите! Императорът ще съжалява много, задето е дал тази заповед!
— Да. Но първо трябва да ударим по Кантон.
— Но това е загуба на време!
— Да ударим до една седмица. Не е необходимо да искате разрешение за това. Отново поискайте откуп за Кантон. Шест милиона таела.
— Защо?
— Ще ви е необходим най-малко един месец, за да подготвите атака на север. Времето още не е подходящо за флотилията. Трябва да чакате и подкрепленията. Кога пристигат?
— След месец. Шест седмици.
— Добре. — Лицето на Струан доби по-твърдо изражение. — Междувременно Ко-хонгът ще намери шест милиона таела.
— Това ще им бъде за урок, задето не ни предупредиха, по дяволите.
— Още преди да тръгнете на север, ще трябва да развеете флага тук. Ако се отърват лесно след подпалването на Селцето, ние ще загубим авторитета си и безопасността си в бъдеще. Заповядайте „Немезис“ да остане близо до брега. Ултиматум от дванайсет часа или ще опустошите града!
Сергеев изстена и Струан се приближи до него. Руснакът бе още в шоково състояние и почти в безсъзнание.
После Струан забеляза, че покръстеният от Маус китаец го наблюдава. Човекът бе застанал на главната палуба до планшира на десния борд. Той прекръсти отдалеч Струан, затвори очи и започна тихо да се моли.
Двадесет и седма глава
Струан скочи от катера върху новия кей на Куинс таун и забърза към огромната, почти завършена триетажна сграда. Небето бе нажежено до бяло и от жегата той накуцваше още по-силно. Лъвът и Драконът потрепваха горе на пилона.
Забеляза, че много от по-малките сгради и жилища бяха напълно готови и покриваха Хепи вели. Строежът на черквата върху могилата бе вече започнал. Пристанът на Брок в долния край на залива бе завършен и фабриката в съседство — почти готова. Около другите сгради и жилища все още се мъдреха високи бамбукови скели. Куинс роуд бе покрит с камъни.
Но макар и да бе само ранен следобед, виждаха се много малко работещи кулита. Денят бе горещ и много влажен. Бе се появил приятен източен вятър, който леко погали долината.
Той влезе в голямото фоайе, ризата — залепнала на гърба му от горещината. Един потен португалски чиновник вдигна стреснато глава.
— Мадре де Диос, мистър Струан! Добър ден, сеньор. Не ви очаквахме.
— Къде е мистър Роб?
— Горе, сеньор, но…
Но Струан вече тичаше нагоре по стълбите. Първата площадка се разклоняваше на север, изток и запад в коридори, които водеха към вътрешността на сградата. Много прозорци бяха обърнати към морето и към сушата. Флотилията лежеше мълчаливо на котва, а лорчата му бе първият кораб, завърнал се от Кантон.
Той сви на изток и прекоси полузавършената трапезария, стъпките му чаткаха остро по каменния под. Почука на вратата и я отвори.
Влезе в просторна стая. Мебелировката не бе пълна: столове и дивани, каменен под и картини на Куанс, дебели килими, празно огнище. До един от прозорците седеше Сара на стол с висока облегалка, с плетено бамбуково ветрило в ръка. Гледаше го втренчено.
— Здравей, Сара.
— Здравей, Дърк.
— Как е Карин?
— Умря.
Очите на Сара бяха бледосини и немигащи, лицето — розово и лъснало от пот. Косата й бе прошарена, лицето — състарено.
— Съжалявам. Много съжалявам — промълви той.
Сара люлееше механично ветрилото си. Лекият ветрец духна в лицето й тънко кичурче коса и тя не го махна.
— Кога се случи това?
— Преди три дни. Може би два — каза тя с бездушен глас. — Не знам.
Ветрилото продължаваше да се люшка сякаш по инерция.
— Как е бебето?