— Все още е живо. Локлин е все още жив.
Струан изтри капчица пот от лицето си.
— Ние първи се върнахме от Кантон. Изгориха Селцето. Точно преди да заминем. Току-що пристигам.
— Видях катера ти, когато акостира.
— Къде е Роб? — попита Струан.
Тя посочи вратата с ветрилото си и той видя колко бяха изтънели китките й, на които се очертаваха изпъкнали вени.
Струан влезе в спалнята. Стаята бе голяма, а балдахинът над леглото — направен по негов собствен десен.
Роб лежеше в леглото със затворени очи, лицето му беше сиво и изпито върху потъналата в пот възглавница.
— Роб? — повика го Струан. Но очите не се отвориха и устните останаха леко разтворени. Сърцето на Струан се сви.
Докосна лицето на брат си. Студено. Мъртвешки студено.
Наблизо излая куче, в прозореца се блъсна муха. Струан се извърна и излезе от стаята, като затвори тихо след себе си.
Сара все още седеше на стола с високата облегалка. Ветрилото се люшкаше бавно. Напред-назад, напред-назад.
Изпита злоба към нея за това, че не му каза веднага.
— Роб умря преди час — промълви тя. — Два-три часа или час. Не помня. Преди да умре, ме помоли да ти кажа. Мисля, че беше сутринта. Или през нощта. Не, сутринта. Думите му бяха: „Кажи на Дърк, че никога не съм искал да бъда тай-пан.“
— Ще направя каквото е необходимо, Сара. Не е зле ти и децата да се качите на „Рестинг клауд“.
— Аз затворих очите му. Затворих и очите на Карин. Кой ще затвори твоите очи, тай-пан? А моите?
Той уреди всички формалности и после тръгна по лекия наклон към къщата си. Спомняше си първия ден, когато Роб пристигна в Макао.
„Дърк! Край на тревогите ти. Пристигнах! — бе казал Роб с чудната си усмивка. — Ще разбием Ост Индия къмпани и ще заличим Брок. Ще заприличаме на едри земевладелци и ще положим началото на династия, която ще управлява Азия завинаги! Има едно момиче, за което ще се женя — Сара Макглен! Тя сега е на шестнайсет и ние сме сгодени. След две години ще се оженим.“
Кажи ми, Боже, в какво грешим? Как? Защо се променят хората? Как става така, че добротата, младостта, нежността и любовта се превръщат в кавги, насилие, омраза и болка? И защо? Защото така става винаги. Така стана със Сара, с Роналда. И същото ще стане с Кълъм и Тес. Защо?
Беше стигнал до портата на високата стена, която ограждаше къщата му. Отвори я и погледна. Всичко бе смълчано — злокобна тишина. Думата „малария“ задуши мозъка му. Високите бамбуци се поклащаха на лекия вятър. Градината сега бе цялата засадена: цветя, храсти, прехвърчаха пчели.
Тръгна нагоре по стълбите и отвори вратата. Но не влезе веднага. Застана на прага и се ослуша. Нямаше приветствен смях, приглушено напевно бъбрене на слуги. Къщата бе осезаемо празна.
Погледна барометъра — 29,8 инча, хубаво време.
Тръгна бавно по коридора. Във въздуха се носеше странна миризма на тамян. Забеляза прах там, където никога не беше имало преди това.
Отвори вратата на спалнята на Мей-мей. Леглото бе оправено, а стаята — необичайно спретната и подредена.
Стаята на децата бе празна. Нито легла, нито играчки.
После я видя през прозореца. Излезе от задната част на градината с цветя в едната си ръка и оранжево чадърче в другата, което засенчваше лицето й. В следващия миг той бе вече отвън и тя в ръцете му.
— По дяволи, тай-пан, смачка цветята ми. — Мей-мей остави цветята и обви врата му с ръце. — Откъде идваш, айейа? Тай-пан, много силно ме притискаш! Моля. За какво лице толкова странно?
Той я вдигна на ръце и седна на една пейка на слънце. Тя остана доволно сгушена в него, сгрята от неговата сила и облекчение, че я вижда.
Тя вдигна очи и му се усмихна.
— Така. Аз значи липсвам фантастично, айейа?
— Липсваше ми фантастично, айейа.
— Добре. Защо ти толкова нещастен? И за какво, кога аз те вижда, ти като дух?
— Тревоги, Мей-мей. Мислех, че съм те загубил. Къде са децата?
— В Макао. Изпратих в къща на Чен Шенг да се грижи голяма сестра. Кога започна болест треска, помислих, че ужасно умно. Изпратих ги с Ма-рий Син-клер. За какво ти мислиш, че загубил?
— Нищо. Кога заминаха децата?
— Преди седмица. Ма-рий ще гледа да са здрави. Тя завръща утре.
— Къде са А Сам и Лим Дин?
— Изпратих за храна. Кога виждаме твоя лорча, мисля, айейа, къща страхотно мръсна и без храна. Накарах бързо да почистят къща и изпратих да купят храна, голяма работа! — Тя тръсна глава. — Тези мръсни некадърни мръсници нуждаят от бой. Аз ужасно радвам, че се върна, тай-пан, о, да, наистина. Домакинство поскъпва и аз нямам пари, ти трябва да дадеш още, защо ние грижим за Лим Дин цял клан и А Сам. Ха, не защо аз интересувам от техни преки семейства, това всъщност голяма изнуда, голяма работа, но цели кланове! Хиляда пъти не, по дяволи! Ние богати, да, но не така богати и ние трябва да пазим наше богатство или ще останем без пукната пара! — Тя се намръщи, докато го гледаше. — За какво тревога?
— Умря Роб. И малката Карин.
Очите й се разшириха и щастието я напусна.
— Знаех за малко момиченце. Но не за брат Роб. Чувам, че има треска — преди три-четири дни. Но не, че умрял. Кога става това?
— Преди няколко часа.
