— Не сега. Ще ви кажа, когато поискам услугата. Да. Един ден ще ви поискам услуга. — После прибави весело: — Трябва да внимавате повече, тай-пан. Аз съм жена, а мисленето на жените е много по-различно от това на мъжете.
— Да — засмя се той.
— Имате толкова хубава усмивка, тай-пан.
— Благодаря ви, любезна госпожо — отвърна той. После се поклони елегантно. — Това е, разбира се, комплимент. — Той я хвана заръката и двамата тръгнаха обратно към плажа. — Кой ви каза за Мей-мей и децата?
— Преди две години се споразумяхме източниците на моята информация да остават в неприкосновена тайна.
— Ще престанете ли да използвате такива дълги думи?
— Щастлива съм, че най-сетне видях Мей-мей. Тя е толкова красива. И децата. — Тя чувстваше, че ръката му я огрява.
— Има ли вероятност информацията да е невярна?
— Не. Похищение с цел откуп е древна китайска хитрост.
— Това е гадост! Да се слага ръка на жени и деца! — Струан помълча за момент. — Откога сте тук?
— От два дена. Хорацио… Хорацио може да не се оправи сам. Между другото Чен Шенг знае, че говоря кантонски, разбира се. Сега и Мей-мей знае. Аз я помолих да не казва на никого. Но тя ще каже, нали?
— Да. Но не се страхувайте от това. Аз все пак ще й напомня. — Помъчи се да не мисли за Мей-мей и децата, У Куок, бойните кораби и трите половинки от монетите. — Тайна за тайна. „Ноубъл хаус“ дава бал след около трийсет дни. Вие, разбира се, сте поканена.
— Каква чудесна идея!
— Ще има награда — хиляда гвинеи за най-красиво облечена дама.
— Боже Господи, тай-пан, ще ви избодат очите.
— Аристотел ще бъде жури.
— И така ще ви одерат. — Очите й сякаш промениха цвета си. — Запомнете. Сега вие сте най-интересният мъж в Азия.
— Какво?
В смеха й звучеше лека подигравка.
— Най-добре си изберете жена, докато е време. Много леки жени ще завъртят гащички около вас и много майки ще натъкмят дъщерите си за леглото ви.
— Няма ли да престанете с тези приказки?
— Не казвайте, че не съм ви предупредила, момчето ми. Хиляда гвинеи? Бих искала аз да спечеля наградата. — Внезапно настроението й се помрачи. — Имам пари да купя такава рокля, както знаете… но ако го сторя, ще разваля впечатлението, което хората имат от Мери Синклер. Всички мислят, че ние сме бедни като кулита.
— Но никой не може да отрече, че аз мога да ви дам рокля. Поне никой не може да отрече, че не мога да направя предложението чрез Хорацио. Така ли?
— Боже мой, тай-пан, наистина ли? Аз ще ви се издължа.
— Престанете с това боже мой. Подаръкът си е подарък — каза Струан замислено. — Спомняте ли си леля си Вилхелмина?
— Коя?
— Втората братовчедка на майка ви. В Холандия.
— Коя точно?
— Наследницата — тази, която може да ви остави много пари.
— Нямам роднини в Холандия.
— Може би майка ви е забравила да ви каже. Може би ще получите писмо от някой адвокат в Амстердам, когато станете наследница. — Той запали пура. — Като наследница ще можете открито да харчите пари. Не е ли така?
— Но, но… — Гласът трепна. — А Хорацио?
— Леля Вилхелмина би могла да му остави две хиляди гвинеи. А голямата част на вас. Тя наистина предпочита момичетата. Майка ви беше нейна любимка. Странно, че никой не е разправял на вас и на Хорацио за нея. Бедната леля Вилхелмина. Тя почина вчера.
Очите на Мери се закръглиха от вълнение.
— Наистина ли бихте могли, тай-пан? Наистина?
— Три месеца ще са необходими за едно писмо до Лондон. Един месец да се уредят нещата в Холандия. Три месеца обратно. След седем месеца ще сте наследница. Но добре ще е през това време да се преструвате на църковна мишка. И силно да се изненадате, когато стане.
— Да. Извинете… Аз съм толкова объркана от… Не се безпокойте. Не се учудвайте, ако нещо откача, започна да плача или да крещя. Обожавам ви!
Струан престана да се усмихва.
— Престанете да говорите така!
— Никога не съм го казвала преди това и никога няма да го повторя. Но за мен вие сте бог! — Тя се обърна и се отдалечи.
Струан я наблюдава известно време, после се запъти към Гордън Чен. „С всеки ден заприличвам все повече на китаец“ — помисли си той. В открито море лодката с Орлов и Маус бе все още далеч от „Чайна клауд“. „Побързайте, за бога!“
Скинър го посрещна разтревожен.
— Добър ден, мистър Струан.
— О, здравейте, мистър Скинър.
— Голям ден в Ориента, нали?
— Извинете ме, аз трябва…
— Почакайте за момент, мистър Струан. Опитах се да ви видя миналата нощ. — Скинър понижи глас. Потеше се повече от обикновено и миришеше, както винаги. — Полиците на „Ноубъл хаус“ пристигат днес, доколкото си спомням.
— Така ли?
— Има ли кой да ги посрещне?
— Съмнявате ли се, мистър Скинър?
— Носят се слухове. За някакво сребро.
— И аз ги чух.
— Надявам се, че са верни. Не бих искал да настъпи промяна в собствеността на Ориентал експрес.
— Нито пък аз. Тази вечер ще ви дам част от лихвата. Сега ме извинете.
Скинър проследи с поглед Струан, който се приближи към Гордън Чен. Искаше му се да чуе за какво говорят. После забеляза, че Брок и семейството му разговарят с Нагрек Тъмб. „Голям ден“ — мисли си той весело и тръгна тежко към тях. Кой ли ще грабне могилата?
