Харват привлече и Мат Санчес, който се бе проявил наистина на ниво в Сомалия. Генерал Джонсън предложи и последния член на екипа.
Чейс Палмър от Одеса, Тексас, се славеше като най-младия командос, приет в редиците на елитните части на Съединените щати Делта Форс. Беше умен, проверен в битки и изключително ефективен при ликвидирането на врагове. В Департамента по отбраната имаха папки пълни с доклади за неговите подвизи. Колегите му бяха дали прозвището С.З. от Сритващия задници, но то бе придобило съвсем друг смисъл — Смел задник, когато заварен с изпразнен автомат „Калашников“ от шестима тежковъоръжени талибани, бе успял да ги накара да се предадат. Някои от висшестоящите му тайно завиждаха не само на таланта му и на стремителната му кариера, но и на високата му интелигентност. Когато навремето му дадоха прозвището С.З., то бе съкращение от Смотан заек. Но генерал Джонсън бе оценил качествата му и го беше взел под своето крило. И макар технически Палмър да се водеше все още към ОПБС — Отряда за приложение на бойна сила (название, дадено на Делта Форс, за да може армията да отрича съществуването на Делта Форс), той беше на заповедите на генерал Джонсън, за голямо удоволствие на последния. В този случай генералът искрено се зарадва, че ще може да го включи в операция „Сиера“, както нарекоха акцията по залавянето на Фил Дъркин.
— Целите са на прицел. Отряд шест е готов за действие — отговори Санчес в микрофона на радиото си на въпроса на Харват за местоположението на екипа.
Теренът беше скалист и гол. Вятърът брулеше безмилостно камъните и вдигаше прахоляк. Времето беше студено и влажно. Всеки от екипа би желал да е на друго място в този момент, но на никого и през ум не минаваше да се оплаче. Това беше работата им и те чудесно го съзнаваха. Утешаваха се с мисълта, че можеше да е и много по-зле, че това, за което са тук, е за доброто на страната им. Знаеха също така, че много хора никога няма да научат имената им и какво са свършили тази нощ, но че от тях зависи животът на мнозина.
Харват свали бинокъла си за нощно виждане и погледна Райън.
— Готова ли си?
Тя кимна.
— Да вървим тогава — посочи той хотела.
Райън нямаше нужда от бинокъл. Чудесно виждаше светлините на колите, които напускаха Кау Тапен и се клатушкаха по изровения от пороите път.
— Тук Отряд едно — съобщи Харват в микрофона на радиопредавателя си, докато отваряше вратата на джипа и излизаше навън под дъжда. — На позиция сме. Повтарям. На позиция сме.
Райън също излезе навън и застанала до задната броня на колата, отвори чадъра си и запали фенер. Докато Харват се бе навел пред една от гумите, тя следеше с поглед приближаването на превозното средство, което се задаваше от Кау Тапен Лодж по виещия се път.
Щом приближи на достатъчно разстояние, тя размаха фенера си. Зеленият лендроувър започна да намалява скоростта и накрая спря на няколко метра.
Шофьорът, хубав млад мъж, бе облечен в одежди на Хели Хансен за дъждовно време. Паркира колата си и излезе, за да помогне, ако може.
— Да ви помогна с нещо? — попита той на испански.
— Според мен сме счупили ос — отговори на английски Райън.
Любезният младеж пристъпи напред, преминавайки на английски.
— Ще ми позволите ли да погледна?
— От Кау Тапен Лодж ли сте? — попита тя и посочи логото, изписано отстрани на колата му.
Мъжът кимна. Хотелът бе включен в програма за хотелски мениджмънт и студенти пристигаха тук целогодишно от Канада, Великобритания и Съединените щати. Възпитани и привлекателни, присъствието им придаваше на мястото атмосфера на висока класа.
— Вероятно ваши гости трябва да стигнат до летището. Не искаме да ви задържаме.
— Не, сам съм. Доставям храна. Не е проблем да погледна. Братовчед ми е автомеханик в града.
— Извинете ме — рече Райън.
Дали репликата ѝ или оръжието, което насочи към него, свърши работа, но резултатът, който тя търсеше, беше постигнат. Младежът застина.
— Обърни се — нареди Райън. — Ръцете на главата.
— Обирате ли ме? — попита човекът, докато изпълняваше заповедта.
— Не точно.
Докато Райън го държеше на мушка, Харват с два скока се озова до тях, щракна белезници около китките му и го вкара в тяхната кола. Вътре чакаха Слоун Ашби и Чейс Палмър. Слушаха внимателно серията от бързи въпроси, които Харват задаваше за дома на Фил Дъркин и мерките за сигурност. Изплашеният младеж отговаряше без колебание.
— Просто отговорете на въпросите ни и всичко ще е наред — опита се да го успокои Райън. — Никой не ви мисли злото.
Човекът даде описание на всичко, което Харват искаше да знае.
— Да тръгваме — нареди той накрая.
Докато се качваха на лендроувъра от Кау Тапен Лодж и се върнаха отново на пътя, Харват се свърза с останалите.
— Тръгваме — рече той. — До всички екипи, потегляме.
Ашби седна зад волана, а Палмър се настани на задната седалка и започна да подрежда съдовете с топла храна. Ако зависеше от него, би наел местни хора, вместо да му носят от Кау Тапен Лодж. Дъркин можеше да си го позволи, но според Палмър беше погрешно от тактическа гледна точка.
