Дъркин обаче вероятно имаше други основания. Наемната работна ръка често се разбъбря. Това беше потенциална опасност, която той не искаше да допусне, особено в момент като този, когато е принуден да бяга и знае, че го търсят. Доставката на вече приготвена храна имаше своите предимства, едно от които никак не беше за пренебрегване — достъпът от външния свят бе ограничен.
Съвсем близо до малкото ранчо на Дъркин, Ашби съобщи местоположението им по радиото и поиска от тук нататък пълно радиомълчание, за да не се разсейва при входа.
Сетне придвижи колата до дървените порти, отново спря и зачака. Двама яки мъжаги, наметнати с пончо, излязоха от каменната постройка, служеща за патрулка, и дадоха знак на пътниците да свалят прозорците на колата. Палмър бе вдигнал капаците на съдовете, така че ароматът им да изпълни купето на роувъра.
Въпреки дъжда той и Ашби доловиха миризмата на цигари и кафе, която се носеше от мъжете отвън.
Единият попита къде е предишният доставчик.
Ашби отговори, че се е разболял от „чилийски грип“, и с ръка направи жест, показващ, че пие от голяма чаша. Мъжът поиска да знае тя коя е и очевидно му се искаше да пофлиртува с нея. Колегата му обаче беше видимо гладен.
— Ясно откъде е, от кухнята — подхвърли той. — Иди да се видиш с нея след смяната. Храната ще изстине.
Палмър се засмя, макар че не биваше да го прави. Играеше ролята на прислужник и се предполагаше да е невидим. Но пък прозвуча като добродушна закачка между колеги. Намесата му обаче сякаш ядоса онзи отвън.
— Нещо те досмеша май? — попита той.
— Не, сеньор.
— Тогава защо се хилиш?
— Стана ми смешно, защото не работи в кухнята, а на бара. Заради нея колегата ни не може да дойде на себе си от пиенето.
— Видя ли? — засмя се първият.
— За две неща никога не можеш да вярваш на жените — продължи Палмър, — алкохол и оръжие.
Намусеният като че ли хареса шегата и се усмихна. Протегна ръка и докосна Ашби недалеч от гърдите ѝ.
— Какво би направило момиченце като теб с оръжие?
Ашби натисна педала на газта за части от секундата и роувърът отскочи малко напред. Това накара пазача, склонен към интимности, да дръпне рязко ръка от прозореца. Нещо, което развесели другаря му, и той избухна в смях.
— Хайде — изръмжа сърдито пострадалият, — вървете. Не забравяйте да им кажете да ни донесат храна. — Сетне добави, правейки се, че отново посяга към прозореца: — Ще дойда да те видя в бара по-късно.
Ашби натисна отново газта и мъжът драматично отскочи назад, сякаш ток бе протекъл по колата.
Другият патрул се засмя и отвори дървената порта.
Навлязоха в двора и Ашби възстанови радиовръзката с останалите:
— Достъп до паркинга.
— Като си мисля за тази фаза, би могла да я наречеш „Достъп до гръдта“.
Тя му показа среден пръст и додаде:
— По-късно ще говорим за коментара ти за алкохола и оръжието. — И допълни: — С.З. Скапан задръстеняк.
Лицето му се разтегна в широка усмивка и остана така, докато тя паркира колата пред тежката дървена врата на входа.
— Точно както при репетицията — установи тя и изключи мотора. В следващия миг и двамата бяха вече навън.
С подноси в ръце изкачиха стълбите. Ашби вървеше напред, Палмър — след нея. Преди да стигнат вратата, тя се отвори пред тях. Други двама яки мъжаги ги чакаха.
Ашби подаде своите подноси на по-високия, но той само поклати глава.
— В кухнята — промърмори.
Тя пое в посоката, която ѝ се видя най-вероятна, но охранителят я спря. Вдигна капаците на всеки от подносите, а първият бързо опипа телата им за оръжие.
По-високият се опита да повтори проверката само с нея, но тя отстъпи и попита:
— Къде е кухнята?
Мъжът промърмори накъде да върви и двамата с колегата му се върнаха на поста си, докато тя и Палмър поеха по широкия коридор към задната част на къщата.
Останалите от компанията на Дъркин, общо четирима души, седяха около голям телевизор и гледаха мач. Пред всеки от тях стоеше бутилка бира. Човекът, за когото бяха дошли обаче, не се виждаше.
— Извинете господа — попита Палмър, — да сервираме ли храната в осем чинии? Или има още хора?
— Оставете всичко в кухнята — махна пренебрежително с ръка единият. — Сами ще си вземем.
В слушалките им прозвуча глас от Северна Вирджиния:
— Засякохме топлинен сигнал при северозападния ъгъл на къщата.
— Разбрано — рече Ашби. Двамата с Палмър бързо разопаковаха донесеното и извадиха скритото в подносите оръжие, което бяха увили в пластмасови опаковки.
Ашби използва Палмър за прикритие, приготви чиния с хапки и се насочи към стаята с телевизора, скрила оръжието си под салфетка, преметната през ръката. Изчака събитията на терена да се разгорещят и едва тогава пристъпи прага.
— Някой да иска да хапне? — попита тя. — С комплименти от „Кау Тау Лодж“.
Единият от мъжете извърна глава, за да ѝ каже да млъкне, но като я огледа, покритото му с белези от шарка лице се разтегна в похотлива усмивка и ѝ кимна да влиза.
