Тайният орден полностью

Тъкмо това друго притискаше сега раменете му дори след като напусна дома на Уайс същата вечер.Дали щеше да успее да стигне до това нещо, преди още някой да бъде убит?

Феърфакс

Вирджиния

Райън придружи Макгий до фермата, за да прибере колата си. Щеше ѝ се на път за вкъщи да се отбие в магазина за продукти, но биологичният ѝ часовник още не се беше приспособил към промяната във времевите зони. Сега мечтаеше единствено да облече халата си, да си налее чаша вино, да се изтегне на канапето и да се приспи с една хубава книга.

Естествено, не каза нищо от това на Макгий. Той никога не спеше и дори обичаше да се шегува, че това е една от неговите слабости. Ето защо подхвърли, че се прибира направо у дома, за да състави поне началото на някакъв план за бъдещи действия.Да застане на старта.Идеята се хареса на Макгий.

Зави към жилищния комплекс и паркира колата на своето място пред сградата, където живееше. Пощата щеше да почака до утре. Изкачи стъпалата до втория етаж, където се помещаваше двустайното ѝ жилище, и по коридора стигна до своята врата. Щом прекрачи прага, хвърли ключовете в купа на плота в кухнята. Денят беше дълъг и тя въздъхна с облекчение, че най-сетне е у дома.

За правителствен чиновник, който рядко си стои в къщи, бе обзавела с вкус малкото си жилище. Сама го боядиса и пак сама постави гипсовите ръбове на тавана и праговете на пода. По стените висяха в рамки илюстрации в паспарту, изрязани от стар учебник по ботаника, който бе открила на битпазара. Всичко тук бе добре обмислено и съвсем не скъпо. Единствената ѝ сериозна инвестиция беше стереоуредбата, инсталирана около скъпа въртяща се маса, върху която бе наредила колекцията си от плочи с блусове, достойна за всеки музикален музей. Събираше ги от студентка.

Включи уредбата, избра една дългосвиреща плоча на Нина Симон, извади я от обложката и я постави на диска. Сетне спусна вилката с иглата отгоре.

В главата ѝ се оформи дилема от типа „яйцето или кокошката“ — първо да си облече халата или да си налее вино. Спечели виното. Влезе в кухнята и извади бутилка „Уан Хоуп“.

Нина Симон вече започваше „Блу Прелюд“, когато Райън отвори чекмеджето, където държеше любим свой сувенир от франция — тирбушон с дървена резбована дръжка с формата на виеща се змия — Лайол. Много от френските келнери използваха такива. Кутията беше там, но — празна. Тирбушонът липсваше.

Провери и в другите чекмеджета. Последния път бе изпила повече чаши вино от обикновено и нищо чудно неволно да го бе оставила някъде другаде. Това не беше типично за нея. Винаги оставяше нещата на мястото им, но беше отсъствала дълго и сега не помнеше къде може да го е прибрала.

Най-сетне се отказа и извади комбинирания туристически нож от чантата си за дълъг път с предмети от първа необходимост.

Отвори бутилката, намери малко сирене и крекери и занесе всичко до ниската масичка в дневната. Наля си пълна чаша с вино и отиде да се преоблече.

Върна се с последния трилър на Нелсън Демил, изключи мобилния си телефон и се намести на канапето.

След две чаши и девет глави клепачите ѝ натежаха. Лидия остави книгата на масичката и реши да затвори очи само за секунди, но преди да отзвучат последните ноти на „Солитер“, вече беше заспала.

Бам, бам, бам!Изстрели? Съвсем наблизо. Тя почти скочи от канапето от оглушителните звуци.Какво, по дяволите, става?

Райън се мъчеше да изтръска паяжините от сънената си глава, когато ударите закънтяха отново.Някой чука на вратата.

— Идвам! — извика тя с надеждата онзи да я чуе и да спре да блъска, за да не събуди съседите.Кой може да е?

Притегна колана на халата си и погледна през шпионката. Млада блондинка някъде около двайсетте стоеше отвън и пристъпваше от крак на крак. Тъкмо вдигна юмрук да удари отново, и Райън отключи врата и отвори, преди момичето да успее да я докосне.

— Не знам кого търсите — скастри я Райън, — но сте сбъркали апартамента.

Момичето остана замаяно за миг, сякаш се чудеше какво да каже, после се съвзе и попита:

— Вие ли карате нисан алтима?

— Мамка му! Какво се е случило?

— Не съм виновна — рече момичето и бързо добави: — И приятелят ми не е виновен. Някой ни засече.

— Как ви засече? За какво говорите? И коя сте вие, какво се е случило с колата ми?

— Казвам се Криси — усмихна се блондинката с леко пиянска усмивка, примесена с изражение на очакване, сякаш самото споменаване на името ѝ би трябвало да произведе фурор или поне овации. — Живея в съседната сграда.

Протегна ръка, която Райън се направи, че не вижда. Придърпа реверите на халата си напред, огледа коридора на стълбището и отново се обърна към непознатата.

— Какво се е случило с колата ми?

— Както казах, не бяхме виновни.

— Това вече го чух, Криси. Приятелят ти ли удари колата ми? Пострадала ли е?