Приклекна и стоя така цяла минута, без да мърда. Сетне без предупреждение скочи и с все сила ритна металната стена. Много му беше приятно да измъчва жертвата по този начин. Погледна часовника си и се зае със стъпките от програмата една по една. Очертаваше се дълга нощ, но той я очакваше с нетърпение.
Бръкна в раницата си, извади вечерята, която си беше донесъл, и подреди нещата върху парче вестник. Изгаси светлината на фенерчето и се потопи в мрака. Тъмнината вече не го плашеше. Беше се превърнала в част от него.
Беше тъмно като в рог, когато дядо му идваше нощем при него. Огромните му възлести ръце шареха и предизвикваха неописуем страх. На полица над леглото му седеше малък гумен лъв, който наблюдаваше какво правят ръцете. Никога не нападна, нито дори помръдна глава, не се хвърли и върху шията на мъжа, макар че нощи наред момчето мълчаливо се молеше за това. Без значение колко много страдаше или колко отчаяно умоляваше лъва с очи, той не се поместваше.
Ето че сега се възхищаваше от лъва. Възхищаваше се от неговата неестествена сдържаност и липсата на интерес към каквото и да било друго освен към самия себе си. Не се боеше от тъмнината. Не се страхуваше и от стареца и възлестите му пръсти. Не се боеше от нищо, а всичко и всички се страхуваха от него. Когато извърши първото си убийство, направи всичко възможно лъвът да е там и да се наслади заедно с него на момента. Искаше и той да види, че вече не го е страх. Важно бе също така лъвът да стане свидетел на това, че той вече може да предизвика страх у другите.
Седнал в задната част на вана, убиецът си наложи да овладее дишането си, да успокои пулса си и се сля с тъмнината. От вътрешността на стоманения сандък долови вълна от нов аромат на страх, натежал допълнително от предчувствието за неизбежното, което нощта щеше да донесе, и увереността, че никой и нищо няма да може да спре лъва.
Кордеро бе избрала малък италиански ресторант в северната част на Бостън недалеч от Пол Ривиър Хаус и Олд Норт Чърч. Видът на улиците напомняше европейски град и измити от наскоро падналия дъжд, те щяха да допринесат към общата атмосфера, ако мислите на Харват не бяха заети с друго. Дори Кордеро, която се бе преоблякла и беше наистина привлекателна, не можеше да го измъкне от настроението, което го бе обзело.
— Чух се със Сал — съобщи тя, когато келнерът остави питиетата им и се отдалечи към съседна маса. — От ФБР също ударили на камък с отпечатъците.
Харват не се изненада, но въпреки това поклати глава.
— Мъчи ме чувството, че нещо пропускаме.
— Няма такова нещо.
— Защо си толкова сигурна?
— Защото с това си печеля хляба — отвърна Кордеро. — Събирането на факти, свързани с убийство, е като сглобяването на часовник. Иска време. Всяка частица е от значение и трябва да се постави на точното място. Трудоемко е. Нали знаеш кое е едно от най-важните качества на разследващия убийства?
— Вниманието към детайлите.
— Търпението. — Тя вдигна чашата си с вино и смени темата. — Какво правеше, преди да влезеш в бизнеса с отвличания и откупи?
Тази жена имаше способността да задава въпроси, които изискваха пълното му внимание.
— Работех за тайните служби, в интерес на истината.
— Значи си бил в сферата на прилагането на закона.
— Не съвсем — отвърна той. — Минах по-скоро в охранителния бизнес.
— И защо смени мястото?
— Страхотни хора работят там, но стигнах до заключението, че не ми харесва да бъда в очаквателна позиция. Много често седиш и чакаш нещо да се случи.
— Нещо като нашия случай сега.
— Има някаква ирония, нали?
— А това те тревожи. Без сериозен пробив вероятно ще има нова жертва. Или по-скоро повече от една.
Той кимна.
— И мен това ме безпокои.
— Какво ще правим?
Кордеро отпи от виното си.
— Ще се надяваме на значителен пробив.
— Съгласен съм и на по-незначителен — въздъхна Харват и отвори менюто пред себе си.
— Търпението е приятел на мъдростта.
— Чувал съм го и преди. Кой го е казал?
— Свети Августин.
Харват се усмихна хитро.
— Какво?
— Имах командир преди много години, който обичаше да цитира свети Августин. Любимата му реплика беше:
— Очевидно ти харесва и се придържаш към тази максима.
Харват кимна. Негов ред беше да смени темата.
— Защо ме покани на вечеря?
— Исках да те напия — засмя се тя.
— И после какво?
— Ще успея да измъкна всичките ти тайни.
— Е, това е известно облекчение. За миг се притесних, че ще се опиташ да се възползваш от мен.
— Не правиш впечатление на човек, от когото лесно можеш да се възползваш.
— Не говориш сериозно. Аз съм най-мекушавият човек на планетата. Всичко, което е свързано с деца и животни…
— Именно — прекъсна го тя. — За твое сведение, аз пък не съм от хората, които се възползват от слабостите на другите.
— Не се шегувах — рече той, извади телефона от джоба си и го включи. Прехвърли няколко снимки и когато намери онази, която търсеше, ѝ я показа.
Кордеро ококори очи.
— Що за кон е това?
— Не е кон, а моето куче — засмя се той.
