— Самюъл е отгледан от по-възрастната си сестра, която се е грижила изцяло за него — обърна се Уайс към Райън и Макгий. — Постарала се е за моралното му и духовно развитие. Много пъти е търсила обяснение и дори е прикривала някои от антисоциалните му постъпки, докато вече станало невъзможно. Двамата със Самюъл се запознахме скоро след като постъпих в Управлението. Прав ли съм, Самюъл?
— Да, докторе.
— След време обаче поискаха да напуснеш моята програма и да се включиш в друга, нали така?
— Да.
— Беше с много интересно и приятно название. Спомняш ли си как се казваше?
Самюъл стисна отново устни.
Уайс се направи, че се мъчи да си спомни.
— Сетих се! — престори се той на зарадван. — „Клуб на плувците“. Така я нарекоха. Настояха да се включиш. Сестра ти обаче не е и чувала за нея.
Мълчание.
— Пожертвала е толкова много, за да те отгледа, за да те предпази. Загърбила е всякаква надежда за свой личен живот. Живее с мисълта, че от теб е излязъл един успял човек. Сега, когато тя е с мозъчен удар, ти се грижиш за нея. Какво си ѝ казал, че работиш? Нещо скучно, но пък изисква много да пътуваш?
— Помагам при сключване на договори с мини.
— Точно така, спомних си — щракна с пръсти Уайс. — Тя сигурно се гордее много с теб. Вие двамата нямате друго семейство. Ако разбере с какво действително се занимаваш, ще бъде съсипана, нали? Ще е изключително разочарована не само от теб, но и от себе си, затова че е позволила да стигнеш дотам. Мислиш ли, че ще си чудовище в нейните очи, Самюъл?
Лицето на мъжа, залепил гръб в подпорната греда, пламна отново. Личеше, че е ядосан.
— Моля ви, доктор Уайс, престанете да намесвате сестра ми. Тя няма нищо общо с това тук.
— Грешиш, Самюъл. Има много общо, ако не и всичко. Отгледала те е. Лъгала е, за да те прикрива. Знае на какво си способен. Знае също така, че не позволи да те подложат на лечението, което отдавна, много отдавна трябваше да започнеш. Да не мислиш, че си е въобразявала, че ще се подобриш? Скрила е толкова много твои деяния, че като нищо ще бъде сметната за съучастник. Да не искаш да отровиш шансовете ѝ за щастие, Самюъл? За нормален живот? И дали премълчаването на невъобразимите ти постъпки не доведе до нейния мозъчен удар?
Мъжът се наведе напред, всяка фибра на жилавото му мускулесто тяло се опъна и металните гривни на белезниците се врязаха в китките му.
— Ако не спрете, доктор Уайс… — заплашително започна той, но не довърши.
— Какво ще стане, Самюъл, ако не спра? Ще ме пратиш в
В очите на човека проблесна зла искра. Беше напълно друг сега, завладян от гняв. В съзнанието му се разгаряше битка и той започваше да губи контрол. Уайс прочете всичко това в изражението му, видя го в стегнатите мускули, в напиращото желание да се хвърли напред.
— Страшно ще я заболи, ако разбере с какво се занимаваш, не съм ли прав?
Самюъл заби поглед в земята.
— Харесва ли ти или не, тя е част от това уравнение. И тази част зависи от теб.
Когато тялото на мъжа се отпусна и сълзи потекоха по лицето му, Уайс сложи длан върху рамото му, за да го успокои.
— Всичко ще се нареди — кротко заговори той, давайки си сметка, че от тук нататък ще измъкне необходимата информация от убиеца, когото всички познаваха като Агнето, човек с дълбоко разстроено съзнание, много сериозно болен, на име Самюъл, за когото да запази поне искрица достойнство в изтерзаната си душа беше от жизнено значение.
Очертаваше се дълъг ден и Харват нямаше намерение да се налива с полицейското кафе, ето защо Кордеро го заведе в кафене „Витория“ на Хановер Стрийт. Беше сред първите кафенета в Бостън, прочули се с истинското си италианско кафе, но поради ранния час не беше още отворено. Все пак се виждаха признаци на раздвижване вътре и Кордеро го увери, че няма да си тръгнат с празни ръце. Тя почука на стъклената витрина с ключа на колата и успя да привлече вниманието на възрастния мъж, който се движеше в дъното на помещението.
Човекът вдигна глава и когато я разпозна, се усмихна широко, отключи вратата и ги пусна вътре.
— Прелестната Лара. Толкова се радвам да те видя — приветства ги той.
—
— Идвала съм и преди един-два пъти.
— И какво мога да направя за вас, полицаи? — попита мъжът, след като застана от вътрешната страна на плота.
— Той не е точно… — понечи да обясни Кордеро, но реши, че е излишно, и продължи: — Какво имате готово за навън?
С покрития с ламарини таван, старомодните машини за еспресо, старите кафемелачки и черно-белите фотографии по стените, това бе едно от най-очарователните кафенета, в които Харват бе влизал. Ако обстановката и човекът, който ги посрещна, можеха да бъдат гаранция, предчувстваше, че ще пие много добро кафе.
— Имаш ли нещо против да поръчам за двама ни? — попита Кордеро.
