„Някога кулата на замъка била наречена от местните жители «Кулата на влюбените», за да напомни една драма, разиграла се тук през средните векове. След като се уверил в изневярата на жена си, граф дьо Мортепиер я затворил в стаята на мъченията. Тя прекарала там повече от двадесет години. Една нощ любовникът й, граф дьо Танкарвил имал безумството да изправи стълба в реката и да се покатери по нея успоредно на крайбрежната скала до прозореца на стаята. Като изпилил желязната решетка, той успял да освободи любимата си и започнал да се спуска с нея с помощта на въже. Те вече стигнали стълбата, когато от околния път се разнесъл гърмеж и ранил мъжа в рамото. Двамата влюбени полетели в пропастта…“
Като свърши да чете, Люпен млъкна. Настанала бе тишина, дълга тишина. Всеки се опитваше да си представи трагичното бягство. Значи, преди три-четири века, рискувайки живота си, за да спаси своята любима, един мъж бе смогнал да проникне в кулата. Той е щял да изпълни докрай плана си, ако не е бил някакъв нощен пазач, привлечен от шума. Един мъж се бе осмелил! Един мъж беше направил това!
Люпен погледна Кларис. Тя също го гледаше. Погледът й бе поглед на майка, която би пожертвувала всичко за спасението на сина си. Този поглед искаше от Люпен всичко, дори невъзможното.
— Льобалу — каза Люпен. — Намери едно тънко здраво въже от петдесет-шестдесет метра, за да мога да го навия на пояса си. Ти, Гроняр, издири отнякъде пет-шест стълби и ги сглоби една с друга.
— Какво говорите, шефе? — извикаха двамата съучастници. — Това е лудост!
— Защо? Това, което е свършил друг човек, ще мога да го направя и аз.
— Почти е сигурно, че ще си счупите главата.
— Както виждаш, Гроняр, при добър късмет, мога и да го свърша.
— Хайде тогава, шефе…
— Хайде, приятели. След един час, на брега на реката!
Приготовленията бяха дълги. С много голяма мъка беше намерен материал за една петнадесетметрова стълба, която да стигне до първата издатина на крайбрежната скеля. Нужни бяха неимоверни усилия, за да се сглоби стълбата.
Най-после, малко след девет часа, те изправиха своето приспособление, като го побиха в дъното на реката. Докараха лодка. Тъмнината беше на тяхна страна. Небето бе покрито с неподвижни и тежки облаци.
Люпен даде последните си нареждания на Гроняр и Льобалу. После през смях каза:
— Умирам от нетърпение да видя как ще скалпират Добрек. Това си заслужава пътуването.
Кларис бе в лодката. На нея Люпен рече:
— Довиждане. Главното е да стоите тук и да пазите тишина. Каквото и да се случи, нито вик, нито движение!
— Значи, може и да се случи нещо? — рече Кларис.
— Спомнете си за граф Танкарвил. Точно в момента, когато с любимата си в ръце той достигнал целта си, една чиста случайност го е издала. Бъдете спокойна, нищо лошо няма да ми се случи.
Вместо отговор, тя силно стисна ръката му.
Като сложи крак върху стълбата и се увери, че тя не се клати много, Люпен започна да се изкачва. Бързо достигна върха. Истинската опасност предстоеше тепърва. Сега той трябваше да пълзи по отвесната стена. За щастие, отвреме-навреме се напипваха малки вдлъбнатинки, които му служеха за опора. Имаше и издатини, за които се хващаше. На два пъти той едва не полетя надолу, на два пъти се прощаваше със света.
По някое време, с нозе в една по-дълбока вдлъбна-тинка, той си почина. Бе изтощен от умора. Попита се дали действително си заслужава труда да се излага на такава опасност.
„Дяволите да го вземат! — помисли. — Струва ми се, че си в бълнуване, драги Люпен. Да се откажеш? Но Добрек ще разкрие своята тайна. Маркизът ще се докопа до списъка, Люпен ще се върне вкъщи с празна торба, а Жилбер…“
Дългото въже, което беше препасал около кръста си, само пречеше на движенията му. Люпен привърза края му в катарамата на панталона си. Въжето се развиваше подир него и той след това можеше да го използува при спускането.
Продължи да се катери с разкървавени ръце. През цялото време очакваше неизбежното да се случи.
Извън себе си от яд, Люпен удвои усилия. Напредна с няколко метра, подхлъзна се, хвана се пак за една малка бабунка, изскубна стиска корени, пак се повдигна и съвсем обезсилен, смяташе вече борбата за напълно изгубена, когато внезапно, настръхнал от напрежение, спря онемял. От скалата, за която едва се придържаше, като че ли излизаха шумове.
