— В най-добрите измами винаги има зърно истина — каза Дрипавия принц. — Всеки от вас има предостатъчно основание да ме изостави. А Денерис Таргариен знае, че наемниците са непостоянна пасмина. Собствените ѝ Втори синове и Бурните врани взеха юнкайско злато, но не се поколебаха да минат на нейна страна, щом везните на битката се наклониха в нейна полза.
— Кога трябва да тръгнем? — попита Луис Ланстър.
— Веднага. Внимавайте с Котките и с Дългите пики, на които може да се натъкнете. Никой няма да знае, че дезертирането ви е заблуда, освен ние тук, в палатката. Обърнете ли картите си преждевременно, ще бъдете осакатени като дезертьори или изкормени като обърни-плащове.
Тримата дорнци напуснаха мълчаливо командната шатра. „Двайсет конници, всички — говорещи Общата реч — помисли Куентин. — Шепненето току-що стана доста по-опасно.“
Големия мъж го плесна силно по гърба.
— Тъй. Това е сладка работа, Жабок. Лов на дракон.
Аша Грейджой седеше в дългата зала на Галбарт Гловър и пиеше виното на Галбарт Гловър, когато майстерът на Галбарт Гловър ѝ донесе писмото.
— Милейди. — Гласът на майстера беше загрижен както винаги, когато ѝ заговореше. — Птица от Бароутън. — Тикна свитъка в ръцете ѝ, сякаш нямаше търпение да се отърве от него. Беше плътно навит и запечатан с кръгче твърд розов восък.
„Бароутън.“ Аша се помъчи да си спомни кой владееше Бароутън. „Някакъв северен лорд, не ми е приятел.“ А този печат… Болтън от Дредфорт влизаха в битка под розови знамена, напръскани с капчици кръв. Беше съвсем логично да използват и розов восък за печат.
„Това, което държа, е отрова — помисли тя. — Би трябвало да го изгоря.“ Но счупи печата. В скута ѝ изпърха парче кожа. Когато прочете сухите кафяви думи, мрачното ѝ настроение стана още по-мрачно. „Черни криле, черни слова.“ Гарваните никога не носеха радостни новини. Последното писмо, пратено от Дълбоки лес, беше от Станис Баратеон, с настояване за васална клетва. Това беше по-лошо.
— Северняците са завзели Рова Кайлин.
— Копелето на Болтън ли? — попита Карл до нея.
—
Бяха изписани с майстерско мастило, направено от сажди и катран, но посланието отгоре беше изписано в кафяво с едър, рязък почерк. Говореше за падането на Рова Кайлин, за триумфалното завръщане на Гаранта на Севера във владенията му, за предстояща сватба. Първите думи гласяха: „Пиша това писмо с кръвта на железни хора“, последните: „Пращам на всеки от вас късче от принца. Задържите ли се в земите ми, ще споделите съдбата му.“
Аша беше вярвала, че малкият ѝ брат е мъртъв. „По-добре мъртъв, отколкото това.“ Парчето кожа беше паднало в скута ѝ. Поднесе го към свещта и загледа как струйката дим се закъдри нагоре, докато кожата не изгоря и пламъкът не облиза пръстите ѝ.
Майстерът на Галбарт Гловър стоеше до лакътя ѝ в очакване.
— Отговор няма да има — каза тя.
— Може ли да споделя тази вест с лейди Сибел?
— Да.
Дали Сибел Гловър щеше да намери повод за радост в падането на Рова Кайлин, Аша не знаеше. Лейди Сибел само дето не живееше в своята гора на боговете, отдадена на молитви за безопасното завръщане на децата и съпруга си. „Поредната молитва, която май ще остане без отговор. Нейното дърво на сърцето е също толкова глухо и сляпо, колкото нашия Удавен бог.“ Робет Гловър и брат му Галбарт бяха тръгнали на юг с Младия вълк. Ако приказките, които бяха чули за Червената сватба, бяха наполовина верни, едва ли щяха да тръгнат отново на север. „Децата ѝ поне са живи, и то благодарение на мен.“ Аша ги беше оставила в Десет кули на грижите на лелите си. Невръстната дъщеря на лейди Сибел беше кърмаче и тя беше преценила, че момиченцето все още е твърде крехко, за да бъде подложено на тежестите на поредното пътуване в бурите. Аша тикна писмото в ръцете на майстера.
— Ето. Дано намери някаква утеха тук, ако може. Имате разрешението ми да напуснете.
Майстерът сведе покорно глава и си тръгна. Трис Ботли се обърна към Аша.
— Ако Ровът Кайлин е паднал, Тореново поле скоро ще го последва. След това ще е нашият ред.
— Не толкова скоро. Ждрелото ще ги накара да пуснат кръв. — Тореново поле не беше развалина като Рова Кайлин, а Дагмър беше железен до костите. Щеше да умре, но не и да се покори.
„Ако баща ми беше жив, Ровът Кайлин изобщо нямаше да е паднал.“ Бейлон Грейджой знаеше, че Ровът е ключът към владеенето на Севера. Юрон също го знаеше. Просто не го интересуваше. Не повече, отколкото го интересуваше какво става с Дълбоки лес или с Тореново поле.
