— Юрон не го интересуват завоеванията на Бейлон. Чичо ми тръгна да гони дракони. — Вранското око бе призовал цялата сила на Железните острови в Стар Уик и отплава в дълбокото море на запад, с брат му Виктарион след него като пребито кутре. На Пайк не беше останал никой, към когото да се обърне с молба за помощ, освен собствения ѝ лорд съпруг. — Сами сме.
— Дагмър ще ги размаже — настоя Кром, който никога не беше обичал жена толкова, колкото обичаше битките. — Те са само вълци.
— Всички вълци ги избиха. — Аша зачовърка с палец розовия восък. — Тия, дето дерат кожи, ги избиха.
— Трябва да идем на Тореново поле и да се включим в боя — каза Куентън Грейджой, далечен братовчед и капитан на „Солената мръсница“.
— Точно тъй — заяви Дагон Грейджой, още по-далечен братовчед. Дагон Пияницата го наричаха мъжете, но пиян или трезвен, обичаше да се бие. — Защо да оставяме цялата слава на Ждрелото?
Двама от слугите на Галбарт Гловър поднесоха печеното, но ивицата кожа бе отнела апетита на Аша. „Хората ми са се отказали от всякаква надежда за победа — осъзна тя. — Единственото, което търсят вече, е добра смърт.“ Вълците щяха да ѝ я дадат, не се съмняваше. „Рано или късно ще се върнат, за да си вземат отново този замък.“
Когато излезе от трапезарията на Галбарт Гровър, Аша взе писмото със себе си. Слънцето потъваше зад високите борове на вълчия лес. Тя се заизкачва по дървените стъпала към спалнята, която бе доскоро на Галбарт Гловър. Беше изпила твърде много вино и главата ѝ бумтеше. Аша Грейджой обичаше хората си, но половината от тях бяха глупци. „Храбри глупци, но все пак глупци. Да идем при Ждрелото, да, сякаш можем да…“
Между Дълбоки лес и Дагмър имаше дълги левги скалисти хълмове, гъсти гори, диви реки и повече северняци, отколкото можеше да си въобрази. Аша имаше четири дълги кораба и по-малко от двеста мъже… включително Тристифер Ботли, на когото не можеше да се разчита. Въпреки всичките му приказки за любов не можеше да си представи как Трис ще се втурне към Тореново поле, за да умре с Дагмър Ждрелото.
Карл я последва до спалнята на Галбарт Гловър.
— Излез — каза му тя. — Искам да бъда сама.
— Искаш мен. — Понечи да я целуне.
Аша го избута.
— Докоснеш ли ме отново, ще…
— Какво? — Той извади камата си. — Събличай се, момиче.
— Я се шибай, безбрадо момче такова.
— По-скоро ще шибам теб. — Едно бързо посичане и коженият елек се разтвори. Аша посегна за брадвата си, но Карл пусна ножа и я хвана за китката, изви ръката ѝ назад и оръжието изпадна от пръстите ѝ. Събори я на леглото на Гловър, целуна я силно и разпра туниката ѝ, за да се изсипят гърдите ѝ навън. Когато се опита да го изрита с коляно в слабините, той се изви и след това разтвори краката ѝ с колене. — Ще те имам сега.
— Направиш ли го, ще те убия, когато заспиш.
Беше вир-вода, когато проникна в нея.
— Проклет да си. Проклет да си, проклет да си. — Засмука зърната ѝ и тя проплака, колкото от болка, толкова и от наслада. Путката ѝ стана целият свят. Забрави Рова Кайлин и Рамзи Болтън, и малкото му късче кожа, забрави кралския събор, забрави провала си, забрави изгнанието си и враговете си, и съпруга си. Само дланите му бяха от значение, само устата му, само ръцете му около нея, членът му вътре в нея. Чука я, докато не закрещя, а после отново, докато не заплака, преди най-сетне да хвърли семето си в утробата ѝ.
— Омъжена съм — напомни му тя след това. — Ти ме похити, безбрадо момче такова. Милорд съпругът ми ще ти отреже топките и ще те облече в рокля.
Карл се смъкна от нея.
— Стига да може да се измъкне от стола си.
В стаята беше студено. Аша стана от леглото на Галбарт Гловър и вдигна разкъсаните си дрехи. На елека щяха да му трябват нови връзки, но туниката ѝ беше на дрипи. „Бездруго не ми харесваше.“ Хвърли я в пламъците. Останалото пусна на купчина до леглото. Гърдите ѝ бяха насинени, а семето на Карл се стичаше по бедрото ѝ. Трябваше да си свари от лунния чай, иначе рискуваше да донесе на света още един кракен. „Има ли значение? Баща ми е мъртъв, майка ми умира, брат ми го дерат, а нищо не мога да направя. Омъжена съм. Венчана и пожелана, макар и не от един и същи мъж.“
Когато се пъхна отново под кожите, Карл беше заспал.
— Сега животът ти е мой. Къде си оставих камата?
Притисна се в гърба му и го прегърна. На островите го знаеха като Карл Девицата, отчасти за да го отличават от Карл Пастира, Карл Кенинг Шантавия, Карл Бързата брадва и Карл Ярема, но повече заради гладките му бузи. Когато Аша го срещна за първи път, Карл се опитваше да си пусне брада. „Мъх на праскова“, беше го нарекла на смях. Карл призна, че никога не е виждал праскова, а тя му каза да тръгне с нея на следващото ѝ пътуване на юг.
