Не грешеше. Давос седеше до свещта и гледаше писмата, които бе надраскал дума по дума през дните си в затвора. „Бях по-добър контрабандист, отколкото рицар — беше написал на жена си, — по-добър рицар, отколкото кралска Ръка, по-добра кралска Ръка, отколкото съпруг. Съжалявам. Маря, обичах те. Моля те, прости ми за злините, които ти причиних. Ако Станис загуби тази война, земите ни също ще са изгубени. Отведи момчетата през Тясното море до Браавос и ги научи да мислят за мен с добро, ако може. Ако Станис спечели Железния трон, домът Държеливи ще оцелее и Деван ще остане в двора. Ще ти помогне да уредиш другите момчета при благородни лордове, където могат да служат като пажове и скуайъри и да спечелят рицарството си.“ Беше най-добрият съвет, който можеше да ѝ даде, макар да му се щеше да звучи по-мъдро.
Беше написал също тъй на всеки от тримата си живи синове, да им помогне да запомнят бащата, който им бе купил имената с върховете на пръстите си. Писмата му до Стефон и младия Станис бяха къси, сковани и непохватни. Честно казано, не ги познаваше и наполовина колкото по-големите си момчета, които бяха изгорели или се удавиха на Черната вода. На Деван написа повече, писа му колко е горд, че вижда сина си като кралски скуайър, и му напомни, че като най-голям е негов дълг да защити лейди майка си и по-малките си братя. „Кажи на Негово величество, че направих всичко, което можах — завършваше писмото. — Съжалявам, че го провалих. Изгубих си късмета, когато загубих върховете на пръстите си, в деня, в който реката пламна под Кралски чертог.“
Пак зачете писмата, чудеше се дали да промени дума тук, или да добави някоя там. Човек би трябвало да има да каже повече, когато се е взрял в края на живота си, но думите идваха трудно. „Не се справих чак толкова зле — опита се да се увери. — Издигнах се от Квартала на бълхите, за да стана Ръка на краля, и се научих да чета и пиша.“
Все още седеше изгърбен над писмата, когато чу подрънкването на железни ключове на халка. Миг след това вратата на килията се отвори.
Мъжът, който пристъпи вътре, не беше от тъмничарите му. Беше висок и изпит, със силно набраздено лице и къса сиво-кафява коса. На кръста му висеше дълъг меч, тъмнопурпурното му наметало бе затегнато на рамото с тежка сребърна тока във формата на метален юмрук.
— Лорд Държеливи — каза мъжът, — нямаме много време. Моля, елате с мен.
Давос го изгледа предпазливо. Това „моля“ го обърка. Мъже, на които им предстои да загубят глава и ръце, не ги удостояват с подобни учтивости.
— Кой сте вие?
— Робет Гловър, ако благоволи милорд.
— Гловър. Седалището ви беше Дълбоки лес.
— Седалището на брат ми Галбарт. Беше и е, благодарение на вашия крал Станис. Той възвърна Дълбоки лес от желязната вещица, която го открадна, и предлага да го възстанови на законните му собственици. Много и много се случи, докато вие бяхте затворен между тези стени, лорд Давос. Ровът Кайлин е паднал, а Рууз Болтън се е върнал в Севера с по-малката дъщеря на Нед Старк. Множество Фрей са с него. Болтън е пратил гарвани, призовава всички лордове на Севера в Бароутън. Иска васална клетва и заложници… и свидетели на венчавката му за Аря Старк и неговото копеле Рамзи Сняг, с който брак Болтън смятат да предявят претенция за Зимен хребет. Ще дойдете ли с мен, или не?
— Какъв избор имам, милорд? Идвам с вас, или оставам с Гарт и Лейди Лу?
— Коя е лейди Лу? Някоя от перачките? — Гловър ставаше нетърпелив. — Всичко ще ви бъде обяснено, ако дойдете.
Давос се изправи.
— Ако ще умирам, умолявам милорд да се погрижи писмата ми да бъдат доставени.
— Имате думата ми за това… макар че ако умрете, няма да е от ръцете на Гловър, нито на лорд Виман. Хайде бързо, с мен.
Гловър го поведе по тъмен коридор и надолу по изтъркани каменни стъпала. Прекосиха гората на боговете на замъка: дървото на сърцето бе израснало толкова огромно и оплетено, че бе задавило всички дъбове, брястове и брези, а дебелите му бели клони бяха пробили през стени и прозорци над него. Корените му бяха дебели колкото мъжки кръст, а стволът му — толкова широк, че лицето, изваяно на него, изглеждаше дебело и сърдито. Зад язовото дърво Гловър отвори ръждясала желязна врата и спря, за да запали факла. После поведе Давос надолу по още стъпала в мазе със сводест покрив, където влажните стени бяха покрити със солена кора, а морската вода плискаше под краката им. Минаха през няколко подземия и редове мокри малки вмирисани килии, съвсем различни от стаята, където бяха държали Давос. След това имаше гладка каменна стена, която се завъртя, щом Гловър я бутна. Зад нея се появи дълъг тесен тунел — и още стъпала. Тези водеха нагоре.
— Къде сме? — попита Давос, докато се изкачваха. Думите му отекнаха смътно в тъмното.
— Стъпалата под стъпалата. Проходът минава под Стълбищния замък и нагоре към Новия замък. Таен път. Няма да е добре за вас да ви видят, милорд. Смятат ви за мъртъв.
„Каша за мъртвеца.“ Давос продължи нагоре.
