Танц с дракони полностью

— Жесток студ е навън, милорд — предупреди Мъли, рошавата му червеникава брада се люшна. — Дълго ли ще сте навън?

— Не. Само да подишам въздух.

Излезе в нощта. Небето беше пълно със звезди, вятърът духаше отривист покрай Вала. Дори луната изглеждаше студена: цялото ѝ лице беше настръхнало. Първият порив го подхвана, сряза го през пластовете вълна и кожа и зъбите му затракаха. Закрачи през двора в челюстите на свирепия вятър. Наметалото му заплющя. Дух вървеше след него. „Къде отивам? Какво правя?“ Черен замък беше затихнал и смълчан, залите и кулите му тъмни. „Седалището ми — помисли Джон Сняг. — Моят замък, моят дом, моята власт. И развалина.“

В сянката на Вала вълчището се отърка в пръстите му. За кратък миг нощта оживя от хиляди миризми и Джон Сняг чу пращенето на ледената кора по преспите стар сняг. Някой беше зад него, усети той изведнъж. Някой, който миришеше топло като летен ден.

Когато се обърна, видя Игрит.

Стоеше под почернелите камъни на Кулата на лорд-командира, загърната в мрак и в спомен. Лунната светлина бе в косата ѝ, червената ѝ коса, целуната от огън. Сърцето на Джон скочи чак в гърлото му.

— Игрит — промълви той:

— Лорд Сняг. — Гласът беше на Мелисандра.

Той се стресна.

— Лейди Мелисандра. Припознах се… — „Нощем всички халати са сиви.“ И все пак нейният изведнъж стана червен. Не разбираше как е могъл да я сбърка с Игрит. Беше по-висока, по-слаба, по-възрастна, въпреки че лунната светлина бе отмила години от лицето ѝ. Мъгла са вдигаше от ноздрите ѝ и от белите ѝ длани, голи в нощта. — Ще ви замръзнат пръстите — предупреди Джон.

— Ако това е волята на Р’хлор. Силите на нощта не могат да докоснат човек, чието сърце е окъпано в святия огън на бога.

— Сърцето ви не ме засяга. Само ръцете ви.

— Само сърцето е важно. Не се отчайвай, лорд Сняг. Отчаянието е оръжие на врага, чието име не бива да се споменава. Сестра ти не е изгубена за теб.

— Нямам сестра. — Думите режеха като ножове. „Какво знаеш за сърцето ми, жрице? Какво знаеш за сестра ми?“

Мелисандра го погледна насмешливо.

— Как се казва тази мъничка сестра, която нямаш?

— Аря. — Гласът му бе дрезгав. — Не ми е родна сестра всъщност…

— Защото си незаконороден. Не съм забравила. Виждала съм сестра ти в пламъците си, бяга от тази женитба, която са ѝ устроили. Идва тук, при теб. Момиче в сиво на умиращ кон, виждала съм го ясно като ден. Все още не се е случило, но ще се случи. — Погледна Дух. — Може ли да докосна твоя… вълк?

Това притесни Джон.

— По-добре не.

— Няма да ме нарани. Наричаш го Дух, нали?

— Да, но…

— Дух. — Мелисандра изрече думата като песен.

Вълчището застъпва към нея. Настръхнало. Обиколи я в кръг и я подуши. Когато му протегна ръката си, той помириса и нея, след това пъхна нос между пръстите ѝ.

Дъхът на Джон излезе на бяло облаче.

— Не винаги е толкова…

— … топъл? Топлото зове топло, Джон Сняг. — Очите ѝ бяха две червени звезди, грейнали в тъмното. Рубинът на гърлото ѝ блесна, трето око, засияло по-ярко от другите. Джон беше виждал очите на Дух да грейват по същия начин, когато уловяха светлината както трябва.

— Дух — повика го той. — При мен.

Вълчището се извърна към него все едно, че бе непознат.

Джон се намръщи невярващо.

— Това е… странно.

— Мислиш ли? — Тя коленичи и почеса Дух зад ухото. — Вашият Вал е странно място, но тук има сила, стига да си готов да я използваш. Сила в теб и в този звяр. Съпротивляваш ѝ се и това е грешката ти. Прегърни я. Използвай я.

„Аз не съм вълк“, помисли той.

— И как да направя това?

— Мога да ти покажа. — Мелисандра обгърна Дух с нежната си ръка и вълчището заблиза лицето ѝ. — Господарят на Светлината в своята мъдрост ни е създал мъж и жена, две части на по-велико цяло. В съединяването ни има сила. Сила да се създава живот. Сила да се твори светлина. Сила да се хвърлят сенки.

— Сенки. — Думата му се стори по-мрачна, щом я изрече.

— Всеки човек, който върви по земята, хвърля сянка над света. Някои са тънки и слаби, други са дълги и тъмни. Погледни зад себе си, Джон Сняг. Луната те е целунала и е врязала сянката ти върху леда двайсет стъпки висока.

Джон погледна през рамо. Сянката беше там, точно както тя каза, очертана в лунната светлина на Вала. „Момиче в сиво, на умиращ кон — помисли той. — Идва тук, при теб. Аря.“ Обърна се отново към червената жрица. Усещаше топлината ѝ. „Има сила в нея.“ Мисълта го споходи неканена, сграбчи го с железните си зъби, но не държеше да се чувства задължен към тази жена, дори заради малката си сестра.

— Дала ми каза нещо веднъж. Сестрата на Вал, жената на Манс Райдър. Каза, че чародейството е меч без дръжка. Няма безопасен начин да го хванеш.