— Само ние с тебе сме тука, Лучец — беше му казал сир Бартимъс, главният тъмничар, мършав еднокрак рицар с нашарено от белези лице и едно сляпо око. Когато си пийнеше добре (а си пийваше добре почти всеки ден), сир Бартимъс обичаше да се хвали как е спасил живота на лорд Виман в Битката на Тризъбеца. Вълчата бърлога му беше наградата.
Останалото от „ние с тебе“ включваше готвач, когото Давос никога не виждаше, шестима пазачи във войнишката спалня на наземния етаж, две перачки и двамата ключари, които наглеждаха затворника. Тери беше младият, синът на една от перачките, четиринайсетгодишно момче. Старият беше Гарт, грамаден, плешив и необщителен, винаги носеше един и същ мазен кожен елек и винаги гледаше кръвнишки.
Годините като контрабандист бяха дали на Давос Държеливия усет кога един човек е лош, а Гарт беше лош. Луковия рицар внимаваше да държи езика си зад зъбите пред него. С Тери и сир Бартимъс не беше толкова сдържан. Благодареше им за храната, окуражаваше ги да говорят за своите надежди и преживелици, отговаряше вежливо на въпросите им и никога не прекаляваше с молбите. Помолеше ли за нещо, беше дребно: леген вода и парче сапун, книга, още свещи. Повечето такива услуги получаваше и им беше дълбоко благодарен.
Никой от двамата не обелваше и дума за лорд Мандърли, крал Станис или Фрей, но говореха за други неща. Тери искаше да замине на война, като порасне достатъчно, да води битки и да стане рицар. Обичаше да се оплаква и от майка си. Призна, че спяла с двама от пазачите. Мъжете дежуреха на различни смени и никой не знаеше за другия, но един ден някой от двамата щеше да се досети и тогава щеше да се лее кръв. Някои нощи момчето дори носеше мях с вино в килията и разпитваше Давос за живота на контрабандистите, докато пиеха.
Сир Бартимъс не проявяваше никакъв интерес към външния свят или каквото и да било събитие, откакто бе изгубил крака си. Заобичал беше Вълчата бърлога обаче и най-много обичаше да говори за дългата ѝ и кървава история. Бърлогата била много по-стара от Бял пристан, обясни рицарят на Давос. Вдигната била от крал Джон Старк, за да брани устието на Белия нож от морски разбойници. Много от по-младите кралски синове в Севера устройвали седалището си в нея, много кралски братя, чичовци и братовчеди. Някои предавали замъка на своите синове и внуци и така възникнали разклонения на дома Старк: Грейстарките продължили най-дълго, владели Вълчата бърлога пет столетия, докато не дръзнали да се обединят с Дредфорт в бунт срещу Старките на Зимен хребет.
След падането им замъкът минал през много други ръце. Домът Флинт го държал едно столетие, домът Локи — близо две. Слейт, Лонг, Холт, Ашууд също го владеели, назначени от Зимен хребет да пазят реката. Разбойници от Трите сестри го завзели веднъж и го направили база за набезите си на север. През войните между Зимен хребет и Долината бил обсаден от Осгуд Арин, Стария сокол, и опожарен от сина му, запомнен като Птичия нокът. Когато старият крал Едрик Старк отслабнал много и не можел да защити владението си, Вълчата бърлога била завзета от търговци на роби от Каменните стъпала. Те дамгосвали пленниците си с нажежени железа и ги прекършвали с бича, преди да ги натоварят на кораби през морето, и същите тези каменни стени били свидетели на това.
— После паднала дълга и жестока зима — каза сир Бартимъс. — Белия нож замръзнал здраво и дори устието се заледило. Ветровете дошли с вой от север, търговците на роби се сврели вътре край огньовете си, а докато се топлели, новият крал ги връхлетял.
Давос не можеше да оспори тази истина. От това, което бе видял на Източен крайморски страж, и той не държеше да знае зимата.
— Кои богове почитате? — попита той еднокракия рицар.
— Старите. — Сир Бартимъс се ухили и заприлича досущ на череп. — Аз и моите сме били тука преди Мандърли. Харесва ли ти, или не, моите предци са накачили онези черва по дървото.
— Не знаех, че северняците правят кръвни приношения на дърветата на сърцето.
— Много и много не знаете вие южняците за Севера — отвърна сир Бартимъс.
