— Обличането ѝ в сиво и бяло не върши никаква работа, ако момичето е оставено да плаче. На Фрей може да им е все едно, но северняците… те се страхуват от Дредфорт, но обичат Старките.
— Не и вие — каза Теон.
— Не и аз — призна лейди Бароутън. — Но останалите — да. Курвенската напаст е тук само защото Фрей държат Големия Джон в плен. А мислиш ли, че хората на Рогов лес са забравили последния брак на Копелето и как лейди жена му беше оставена да умре от глад и да изгризе собствените си пръсти? Какво според теб минава през главите им, когато чуят плача на новата булка? Скъпото момиченце на доблестния Нед.
„Не. Тя не е от кръвта на лорд Едард, името ѝ е Джейни, тя е само дъщеря на стюард.“ Не се съмняваше, че лейди Дъстин го подозира, но все пак…
— Плачът на лейди Аря ни вреди повече от всички мечове и копия на лорд Станис. Ако Копелето смята да стане лорд на Зимен хребет, добре ще е да научи жена си да се смее.
— Милейди — каза Теон. — Стигнахме.
— Стъпалата водят още надолу — отбеляза лейди Дъстин.
— Има по-долни нива. По-стари. Най-долното ниво е отчасти рухнало, опасявам се. Никога не съм слизал там. — Бутна вратата и ги поведе по тъмен сводест тунел. Гранитни колони се редяха две по две в тъмното.
Сержантът на лейди Дъстин вдигна фенера. Плъзнаха се и заиграха сенки. „Малка светлина в голяма тъмница.“ Теон винаги се беше притеснявал от криптите. Усещаше каменните крале, втренчили в него каменните си очи, усещаше каменните пръсти, свити около дръжките на ръждясали дълги мечове. Никой не хранеше любов към железнородени. Изпълни го познатото чувство на страх.
— Толкова много — каза лейди Дъстин. — Знаеш ли имената им?
— Някога… но беше много отдавна. — Теон посочи. — От тази страна бяха крале на Севера. Торен е последният.
— Кралят, който е коленичил.
— Да, милейди. След него са само лордове.
— До Младия вълк. Къде е гробницата на Нед Старк?
— В края. Насам, милейди.
Стъпките им отекваха из подземието. Каменните очи на мъртвите мъже сякаш ги следяха, и очите на каменните им вълчища също. Лицата събуждаха смътни спомени. Няколко имена се върнаха в ума му, прошепнати от призрачния глас на майстер Лувин. Крал Едрик Снежната брада, управлявал Севера сто години. Брандън Корабостроителя, който бе отплавал отвъд залеза. Теон Старк, Гладния вълк. „Съименникът ми.“ Лорд Берон Старк, съюзил се със Скалата на Кастърли във война срещу Дагон Грейджой, лорда на Пайк, в дните, когато Седемте кралства били управлявани от копелетата магьосници, наричани Кървавите гарвани.
— Онзи крал там е без меч — отбеляза лейди Дъстин.
Вярно беше. Теон не помнеше кой е кралят, но дългия меч, който би трябвало да държи, го нямаше. Петна ръжда бяха останали там, където би трябвало да е. Това го обезпокои. Казваха, че желязото на меча пази духовете на мъртвите заключени в гробниците им. Щом мечът липсваше…
„Има призраци в Зимен хребет. И аз съм един от тях.“
Продължиха напред. Лицето на Барбри Дъстин сякаш ставаше все по-намръщено с всяка крачка. „И тя се притеснява като мен.“ Теон неволно попита:
— Милейди, защо мразите Старките?
Тя го изгледа.
— По същата причина, поради която ти ги обичаш.
Теон се стъписа.
— Да ги обичам? Никога… Аз им взех замъка, милейди. Аз… заповядах да убият Бран и Рикон, набих главите им на колове, аз…
— Ти тръгна на юг с Роб Старк, би се до него при Шепнещия лес и Речния пад, върна се на Железните острови като негов пратеник, за да заплашиш собствения си баща. Бароутън също прати хора с Младия вълк. Дадох му толкова малко хора, колкото посмях, но знаех, че на всяка цена трябва да му дам малко или да рискувам да си навлека гнева на Зимен хребет. Тъй че имах свои очи и уши в тази войска. Държаха ме добре осведомена. Знам кой си ти. Знам какво си. Сега отговори на въпроса ми. Защо обичаш Старките?
— Аз… — Теон опря ръка на една от колоните, за да не се олюлее. — Исках да съм един от тях…
— И така и не можа. Имаме много повече общо помежду си, отколкото знаете, милорд. Но хайде.
Малко по-напред имаше три гробници, близо една до друга. Там спряха.
— Лорд Рикард — отбеляза лейди Дъстин, докато оглеждаше централната фигура. Статуята се извисяваше над тях: дълго лице, брадато и строго. Имаше същите каменни очи като останалите, но изглеждаше тъжен. — И неговият меч липсва.
Вярно беше.
— Някой е слизал тук да краде мечове. На Брандън също го няма.
— Щеше да се ядоса. — Дамата смъкна ръкавицата си и докосна коляното му, бяла плът върху тъмен камък. — Брандън обичаше меча си. Обичаше да го точи. „Искам да е толкова остър, че да обръсне космите на путка“, така казваше. А как обичаше да го използва! „Кървавият меч е красиво нещо“, каза ми веднъж.
— Познавали сте го — каза Теон.
Очите ѝ сякаш бяха пламнали от отразената в тях светлина на фенера.
