Момичетата се зарадваха, като го видяха. Познаха го по миризмата. Червената Джейни притича да оближе ръката му, а Хелисънт се пъхна под масата, сви се на кълбо в краката му и заръфа кокал. Бяха добри кучета. Лесно беше да се забрави, че всяка носи името на момиче, хванато и убито от Рамзи.
Колкото и да беше уморен, все пак имаше апетит колкото да изяде малко яхния и да изпие чаша ейл. В залата междувременно бе станало шумно. Двама от съгледвачите на Рууз Болтън се бяха дотътрили през Ловната порта и бяха съобщили, че настъплението на лорд Станис се е забавило до пълзене. Големите бойни коне затъвали в снега. Малките жилави гарони на племенните кланове се справяли по-добре, казаха съгледвачите, но планинците не смеели да подкарат по-бързо, за да не се разкъса цялата войска. Лорд Рамзи заповяда на Абел да изкара маршова песен в чест на газещия през снеговете Станис, тъй че бардът взе лютнята си, а една от перачките му склони Алин Киселия да ѝ даде меча си и имитираше как Станис сече из въздуха по снежинките.
Барбри Дъстин нахлу в залата и прати двама от заклетите си мечове да доведат Теон при нея. Когато застана под подиума, тя го изгледа от глава до пети и подуши.
— Това са същите дрехи, които носеше на сватбата.
— Да, милейди. Това са дрехите, които ми дадоха. — Беше един от уроците, които бе научил в Дредфорт: взимай каквото ти се дава и никога не моли за повече.
Лейди Дъстин носеше черно, както винаги, ръкавите ѝ бяха обшити с катерича кожа. Роклята ѝ беше с висока яка, която загръщаше страните ѝ.
— Познаваш този замък.
— Някога.
— Някъде под нас са криптите, където старите крале Старк седят в тъмното. Хората ми не можаха да намерят пътя до тях. Преровиха всички подземия и мази, дори тъмниците, но…
— До криптите не може да се стигне през тъмниците, милейди.
— Можеш ли да ме заведеш долу?
— Долу няма нищо освен…
— … мъртви Старки? А всички мои любими Старки са мъртви, впрочем. Знаеш ли пътя, или не?
— Знам го. — Не обичаше криптите, никога не беше обичал криптите, но ги познаваше.
— Заведи ме. Сержант, донеси фенер.
— На милейди ще ѝ трябва топло наметало — предупреди Теон. — Ще се наложи да излезем навън.
Снегът валеше още по-силно. Лейди Дъстин бе загърната в самур. Присвити в наметалата си с качулки, стражите отвън бяха почти неразличими от снежните човеци. Само дъхът им, излизащ на бяла мъгла във въздуха, издаваше, че са живи. По бойниците горяха огньове в напразно усилие да прогонят сумрака. Нагазиха в мека бяла пелена, стигаща до средата на прасците им. Палатките в двора бяха хлътнали под тежестта на натрупания сняг.
Входът към криптите се намираше в най-стария участък на замъка, близо до подножието на Първата цитадела, неизползвана от стотици години. Рамзи я беше подпалил, когато опустоши Зимен хребет, и много от това, което не бе изгоряло, се беше срутило. Само една празна коруба беше останала, с едната стена открита за стихиите и запълнена със сняг. Отломки се бяха разпилели навсякъде: големи буци разбита зидария, изгорели греди, счупени водоливници. Падащият сняг бе покрил повечето от това, но едно чудовищно лице на водоливник още надничаше от снега, озъбено сляпо към небето.
„Тук намериха Бран, когато падна.“ Теон беше излязъл на лов него ден. Яздеха с лорд Едард и крал Робърт, без изобщо да знаят каква ужасна новина ги чака в замъка. Помнеше лицето на Роб, когато му казаха. Никой не бе очаквал момчето да оживее. „Боговете не можаха да убият Бран, и аз също не можах.“ Беше странна мисъл и още по-странно напомнянето, че Бран може би все още е жив.
— Ето там. — Теон посочи натрупания сняг под стената на цитаделата. — Отдолу. Внимавайте за нападали камъни.
Отне повече от половин час, докато хората на лейди Дъстин открият входа — изгребаха снега и разместиха отломките. Вратата бе замръзнала и здраво затворена. Сержантът я разби с брадва. Зад нея каменните стъпала се виеха надолу в тъмното.
— Спускането е дълго, милейди — предупреди Теон.
Лейди Дъстин беше непреклонна.
— Берон, светни.
Пътят надолу бе тесен и стръмен, стъпалата изтъркани през столетията в средата. Заслизаха един по един: сержантът със запален фенер, после Теон и лейди Дъстин, другият ѝ човек зад тях. Винаги беше мислил, че криптите са студени, и така изглеждаха лете, но сега, докато се спускаха, въздухът ставаше по-топъл. Не
— Булката плаче — каза лейди Дъстин, докато слизаха надолу предпазливо, стъпка по стъпка. — Нашата малка лейди Аря.
„Сега внимавай. Внимавай, внимавай.“ Подпря се с ръка на стената. От местещата се светлина имаше чувството, че стъпалата се движат под краката му.
— Ъъъ… както кажете, милейди.
— Рууз е недоволен. Кажи го на твоето копеле.
„Не е моето копеле“, искаше да отвърне, но друг глас в него изшепна: „Твой е, твой. Смрад е на Рамзи и Рамзи е на Смрад. Не трябва да забравяш името си.“
