— Цял ден и цяла нощ, може и повече — настояваше един едър чернобрад стрелец с брадвата на Кервин, пришита на гърдите му. Няколко по-стари мъже говореха за други снежни бури и твърдяха, че тази не е нищо повече от лек снежец в сравнение с онова, което са виждали зиме на млади години. Мъжете от Речните земи бяха слисани. „Не обичат сняг и студ тези южняшки мечове.“ Мъжете, които влизаха в залата, се трупаха до огньовете или пляскаха с ръце над греещите мангали, след като закачаха мокрите си наметала на куките до вратата.
Въздухът беше душен и димен. Кашата му вече хващаше коричка. Женски глас зад него каза:
— Теон Грейджой.
„Името ми е Смрад“, щеше да отвърне за малко.
— Какво искаш?
Тя прекрачи пейката, седна до него и избута от очите си кичур буйна червено-кафява коса.
— Защо ядете сам, милорд? Хайде, станете да потанцуваме.
Той се наведе над кашата.
— Не танцувам. — Принцът на Зимен хребет беше изящен танцьор, но Смрад с липсващите пръсти на краката щеше да е подигравка. — Остави ме на мира. Нямам пари.
Жената се усмихна криво.
— За курва ли ме взимате? — Беше една от перачките на певеца, високата и мършава, твърде слаба и жилава, за да я нарече човек хубава… макар че Теон някога все пак щеше да се повъргаля с нея, за да види какво е, когато тези дълги крака се увият около него. — За какво са ми пари тук? Какво мога да си купя с тях, сняг ли? — Жената се засмя. — Бихте могли да ми платите с усмивка. Никога не съм виждала усмивката ви, дори на сватбения пир на сестра ви.
— Лейди Аря не ми е сестра. — „И не се усмихвам — щеше да добави. — Рамзи мразеше усмивките ми, затова ме удари с чука в зъбите. Едва мога да ям.“ — Никога не ми е била сестра.
— Хубава девица обаче.
„Не бях красива като Санса, но всички казваха, че съм хубава.“ Думите на Джейни сякаш отекнаха в главата му с ритъма на барабаните, които удряха други две момичета на Абел. Друга беше издърпала Малкия Уолдър Фрей горе на масата, за да го учи как да танцува. Всички мъже се смееха.
— Остави ме на мира — каза Теон.
— Не съм ли по вкуса на милорд? Мога да ви пратя Миртъл, ако искате. Или Холи, може би тя ще ви хареса повече. Всички мъже харесват Холи. Те също не са ми сестри, но са сладки. — Наведе се към него. Дъхът ѝ миришеше на вино. — Щом нямате усмивка за мен, разкажете ми как завладяхте Зимен хребет. Абел ще го направи на песен и ще живеете вечно.
— Като предател. Като Теон Обърни-плащ.
— Защо не Теон Умния? Било е дръзко начинание, както чухме. Колко мъже имахте? Сто? Петдесет?
„По-малко.“
— Беше лудост.
— Блестяща лудост. Станис има пет хиляди, казват, но Абел твърди, че десет пъти повече пак не биха могли да пробият тези стени. Тъй че как
„Имах въжета — помисли Теон. — Имах куки. Имах тъмнината на своя страна, и изненадата. Замъкът се охраняваше много слабо и ги изненадах.“ Но премълча всичко това. Ако Абел направеше песен за него, Рамзи сигурно щеше да му пробие тъпанчетата, за да е сигурен, че никога няма да я чуе.
— Можете да ми се доверите, милорд. Абел ми вярва. — Перачката сложи ръка върху неговата. Ръцете му бяха в ръкавици от вълна и кожа. Нейните бяха голи, с дълги пръсти и груби, с издъвкани до живеца нокти. — Така и не ме попитахте за името ми. Казвам се Роуан.
Теон се отдръпна. Знаеше, че това е уловка. „Рамзи я е пратил. Тя е поредната му шега, като Кира с ключовете. Забавна шега, нищо повече. Иска да побягна, за да може да ме накаже.“
Искаше му се да я удари и да заличи тази подигравателна усмивка от лицето ѝ. Искаше му се да я целуне и да я начука тук, на масата, да я накара да вика името му. Но знаеше, че не смее да я докосне, с гняв или от страст. „Смрад, Смрад, името ми е Смрад. Не трябва да забравям името си.“ Стана рязко и тръгна към вратите, накуцваше на осакатените си крака.
Снегът продължаваше да вали. Мокър, тежък и тих, вече бе започнал да покрива стъпките, оставени от идващите и отиващите си от залата хора. Преспите стигаха почти до кончовете на ботушите му. „Във вълчия лес ще са по-дълбоки… а по кралския път, където духа вятърът, няма да има спасение от него.“ На двора се вихреше битка: хора на Ризуел пердашеха със снежни топки момчетата на Бароутън. Горе между бойниците няколко скуайъра правеха снежни човеци. Снаряжаваха ги с копия и щитове, слагаха им шлемове и ги строяваха по вътрешната стена, редица от снежни стражи.
— Лорд Зима се съюзи с нас с войската си — подхвърли на шега един от часовоите извън Голямата зала… но видя лицето на Теон, разбра на кого говори, извърна глава и се изплю.
Отвъд палатките големите дестриери на рицарите от Бял пристан и Близнаците трепереха на коневръзите. Рамзи беше изгорил конюшните, когато бе плячкосал Зимен хребет, тъй че баща му бе вдигнал нови, два пъти по-големи от старите, за да настани бойните и ездитни коне на своите лордове знаменосци и рицари. Останалите коне бяха вързани в дворовете. Закачулени коняри обикаляха между тях и ги покриваха с чулове да им пазят топло.
