— Кралицата ми е жестока — каза той. — Ако не мога да убия твои врагове, как ще се забавлявам, докато ти се венчаваш?
— До вечерта няма да имам врагове.
— Още е утро, сладка кралице. Денят е дълъг. Достатъчно време за един последен излаз. Ще ти донеса главата на Кафявия Бен Плум за сватбен дар.
— Никакви глави — настоя Дани. — Веднъж ми донесе цветя.
— Хиздар да ти носи цветя. Едва ли ще се наведе да откъсне глухарче, вярно, но има слуги, които с радост биха го направили за него. Имам ли позволението ви да напусна?
— Не. — Искаше ѝ се да остане и да я прегърне. „Един ден ще замине и няма да се върне — помисли си. — Един ден стрела ще прониже гърдите му или десетима мъже ще скочат отгоре му с копия, мечове и брадви, десетима кандидат-герои.“ Петима от тях щяха да умрат, но това нямаше да направи скръбта ѝ по-поносима. „Един ден ще го загубя, както загубих своето слънце и звезди. Но моля ви, богове, не днес.“ — Ела тук, в леглото, и ме целуни. — Никой никога не я беше целувал като Даарио Наарис. — Аз съм кралицата ти и ти заповядвам да ме начукаш.
Искаше да прозвучи закачливо, но погледът на Даарио се втвърди от думите ѝ.
— Чукането на кралици е кралска работа. Вашият благороден Хиздар може да се погрижи за това. А ако се окаже твърде знатен за такава потна работа, има слуги, които с радост ще свършат и това за него. Или навярно можете да повикате дорнското момче в леглото си, а и хубавичкия му приятел също така, защо не? — И излезе с твърда крачка от спалнята ѝ.
„Ще направи излаз — разбра Дани. — И ако вземе главата на Бен Плум, ще влезе на сватбения пир и ще я хвърли в краката ми. Седемте да са ми на помощ. Защо не можеше да е от по-знатен род?“
Мисандей ѝ донесе скромна храна от козе сирене и маслини, със стафиди за сладко.
— Ваше величество има нужда не само от вино за закуска. Толкова сте слабичка, а днес със сигурност ще ви е нужна сила.
Това разсмя Денерис, казано от толкова малко момиче. Толкова много разчиташе на малката писарка, че бе забравила, че Мисандей е още на единайсет. Ядоха заедно на терасата. Докато Дани отхапваше маслина, наатийското момиче я изгледа с очи като стопено злато и каза:
— Не е твърде късно да им кажете, че сте решили да не се венчавате.
„Късно е“, помисли с тъга кралицата.
— Кръвта на Хиздар е древна и благородна. Нашият съюз ще свърже моите освободени с неговия народ. Когато двамата станем едно, градът ни също ще се обедини.
— Ваше величество не обича благородния Хиздар. Тази мисли, че бихте предпочели да имате друг за свой съпруг.
„Не трябва да мисля за Даарио днес.“
— Любовта на една кралица е там, където трябва, не където тя иска. — Апетитът ѝ беше изчезнал. — Отнеси храната — каза на Мисандей. — Време е да се окъпя.
След това, докато Джикуи я подсушаваше, Ирри се приближи с токара ѝ. Дани завидя на дотракските девици за широките им панталони от пясъчна коприна и боядисаните елечета. Щеше да им е много по-прохладно, отколкото на нея в токара, с натежалите му от перли пискюли.
— Помогни ми да го увия това, моля те. Не мога да се справя сама с всичките тези перли.
Знаеше, че трябваше да изпитва нетърпелива възбуда в очакване на бракосъчетанието си и нощта след него. Помнеше нощта на първото си венчило, когато хал Дрого взе девствеността ѝ под чуждите звезди. Помнеше колко уплашена беше и колко възбудена. Щеше ли да е същото и с Хиздар? „Не. Не съм момичето, което бях, и той не е моето слънце и звезди.“
Мисандей се върна от вътрешността на пирамидата.
— Резнак и Скааз молят за честта да придружат ваша милост до Храма на Грациите. Резнак е заповядал да приготвят паланкина ви.
Мийрийнците рядко яздеха коне в градските стени. Предпочитаха паланкини, носилки и столове, носени от робите им.
— Конете мърсят улиците — беше ѝ казал един мъж от Закх, — робите — не. — Дани беше освободила робите, но паланкини, носилки и столове все още задръстваха улиците като преди, а те не се рееха магически във въздуха.
— Денят е твърде горещ, за да се затворя в паланкин — каза Дани. — Поръчай да оседлаят среброто ми. Няма да отида при своя лорд съпруг на гърбовете на роби.
— Ваше величество — заговори Мисандей, — тази толкова много съжалява… но не може да яздите с
Малката писарка беше права, както обикновено. Токар не беше дреха, предназначена за езда. Дани се намръщи.
— Права си. Не искам паланкин обаче. Ще се задуша зад завесите. Да приготвят стол-носилка. — Щом трябваше да носи клепналите си уши, нека всичките ѝ зайци да я видят.
Когато слезе от пирамидата, Резнак и Скааз паднаха на колене.
— Ваше величество грее толкова ярко, че ще ослепи всеки, който дръзне да ви погледне — каза Резнак. Сенешалът носеше токар от кафяво-червен брокат със златни пискюли. — Хиздар зо Лорак е най-щастливият човек с вас… и вие с него, ако ми е позволена дързостта да го кажа. Този брак ще спаси нашия град, ще видите.
— Така се молим. Искам да посадя маслиновите си дървета и да видя, че дават плод. — „Има ли значение, че целувките на Хиздар не ме задоволяват? Мирът ще ме задоволи. Кралица ли съм, или просто жена?“
