— Тълпите днес ще са гъсти като рояци мухи. — Бръснатото теме бе с черна плочеста броня, с бронзов шлем с форма на змийска глава под мишницата.
— Трябва ли да се боя от мухи? Твоите Бронзови зверове ще ме пазят от всяка беда.
В основата на Великата пирамида вече бе сумрачно. Дебелите трийсет стъпки стени приглушаваха уличната врява и пазеха горещината навън, тъй че вътре бе хладно и полутъмно. Ескортът ѝ се подреждаше отсам портите. Коне, мулета и магарета при западните стени, слоновете — при източните. Дани беше получила три от тези огромни и странни зверове с пирамидата си. Напомняха ѝ за сивите голокожи мамути, макар че хоботите им бяха подвити и украсени с позлата, а очите им бяха тъжни.
Завари Белвас Силния да яде грозде. Баристан Селми гледаше как едно конярче стяга сбруята на сивия му кон. Тримата дорнци бяха с него и си говореха нещо, но млъкнаха, щом кралицата се появи. Принцът им се смъкна на коляно.
— Ваше величество, умолявам ви. Силата на баща ми отпада, но предаността му към вашата кауза е силна както винаги. Ако поведението или особата ми са ви разочаровали, съжалявам, но…
— Ако желаете да ме зарадвате, сир, бъдете щастлив за мен — каза Денерис. — Това е сватбеният ми ден. Ще има танци в Жълтия град, не се съмнявам. — Въздъхна. — Станете, принце, и се усмихнете. Един ден ще се върна във Вестерос, за да си взема бащиния трон, и ще потърся помощта на Дорн. Но днес юнкайците са стегнали града ми в стомана. Може да умра, преди да видя моите Седем кралства. Хиздар може да умре. Вестерос може да бъде погълнат от вълните. — Дани се наведе и го целуна по бузата. — Хайде. Време е за венчилото ми.
Сир Баристан ѝ помогна да се качи на стола-носилка. Куентин се върна при своите сънародници от Дорн. Белвас Силния изрева да отворят портите и изнесоха Денерис Таргариен на слънцето. Селми яздеше до нея.
— Кажи ми — каза Дани, докато процесията възвиваше към Храма на Грациите, — ако баща ми и майка ми бяха свободни да последват сърцата си, щяха ли да се оженят?
— Беше отдавна. Ваше величество изобщо не ги помни.
— Но ти ги помниш. Кажи ми.
Старият рицар наведе глава.
— Като кралица, майка ви никога не забравяше дълга си. — Беше прекрасен в бронята си от злато и сребро, със спускащото се от раменете му бяло наметало, но говореше с болка, сякаш всяка дума бе камък. — Като момиче обаче… веднъж се беше влюбила в млад рицар от Бурните земи, който спечели благоразположението ѝ на един турнир и я обяви за кралица на любовта и красотата. Кратко увлечение.
— Какво стана с този рицар?
— Остави пиката в деня, в който лейди майка ви се венча за баща ви. След това стана изключително благочестив и твърдеше, че само Девата можела да замести кралица Раела в сърцето му. Страстта му бе неосъществима, разбира се. Оземлен рицар не е подходящ консорт за принцеса от кралска кръв.
„А Даарио Наарис е само наемник, много по-долу дори от оземлен рицар.“
— А баща ми? Имаше ли някоя жена, която да е обичал повече от кралицата си?
Сир Баристан се размърда в седлото.
— Не… не обичал. Може би
— Искам да знам. Искам да знам всичко за него. Доброто и… останалото.
— Както заповядате. — Белият рицар подбираше думите си внимателно. — Принц Ерис… като млад се беше увлякъл по една дама от Скалата на Кастърли, братовчедка на Тивин Ланистър. Когато тя и Тивин се ожениха, баща ви изпи твърде много вино на сватбения пир и го чуха да казва колко жалко било, че правото на господаря на първата нощ е премахнато. Пиянска шега, нищо повече, но Тивин Ланистър не беше човек, който да забрави такива приказки или… волностите, които баща ви си позволи при отвеждането на булката към брачното ложе. — Лицето му се изчерви. — Твърде много казах, ваше величество. Аз…
— Милостива кралице, добра среща!
Друга процесия се бе изравнила с нейната и Хиздар зо Лорак ѝ се усмихваше от своя стол-носилка. „Моят крал.“ Дани се зачуди къде ли е Даарио Наарис и какво ли прави. „Ако това беше романтичен разказ, щеше да дойде в галоп точно щом стигнем до храма и да предизвика Хиздар на дуел за ръката ми.“
Една до друга процесиите на кралицата и на Хиздар зо Лорак бавно продължиха през Мийрийн. Храмът на Грациите се извиси пред тях със златните си куполи, блеснали под слънцето. „Колко красиво“, опита се да си каже кралицата, но вътре в себе си беше едно глупаво малко момиче, което неволно се озърташе за Даарио. „Ако те обичаше, щеше да дойде и да те отнесе на върха на меча, както Регар е отнесъл своето северно момиче“, настояваше момичето в нея, ала кралицата знаеше, че това е глупост. Дори капитанът ѝ да беше толкова луд, че да го опита, Бронзовите зверове щяха да го посекат, преди да се е доближил и на сто крачки до нея.
