Будене, заспиване и отново будене, всяка нощ бе накъсана на парчета от грубите ръце на мъчителките ѝ, и всяка нощ беше по-студена и по-жестока от предишната. Часът на бухала, часът на вълка, часът на славея, лунен изгрев и лунен залез, здрач и утро, тътреха се и залитаха като пияници. Кой час беше? Кой ден беше? Къде беше тя? Сън ли беше това, или се беше събудила? Малките късчета сън, които ѝ позволяваха, се бяха превърнали в бръсначи, режеха ума ѝ. Всеки ден я заварваше по-затъпяла от предния, по-изтощена и разтреперана. Беше изгубила всякакъв усет откога я държат в килията, високо горе в една от Седемте кули на Великата септа на Белор. „Ще остарея и ще умра тук“, мислеше си отчаяно.
Не можеше да позволи това да се случи. Синът ѝ се нуждаеше от нея. Кралството имаше нужда от нея. Трябваше да се освободи с цената на всякакъв риск. Светът ѝ се беше свил до тясната килия, до нощното гърне, до твърдата постеля и кафявото вълнено одеяло, тънко като надежда, от което кожата я сърбеше, но тя все пак беше наследничка на лорд Тивин, дъщеря на Скалата.
Изтощена от безсъние, трепереща от студа, който се прокрадваше всяка нощ в килията, изгаряща от треска и умираща от глад, Церсей най-сетне осъзна, че трябва да се изповяда.
Тази нощ, когато дойде да я изтръгне от съня, септа Унела я завари да я чака на колене.
— Съгрешила съм — каза Церсей. Езикът ѝ беше подут, устните напукани и разранени. — Съгрешила съм най-тежко. Вече го разбирам. Как можех да съм толкова сляпа толкова дълго? Старицата дойде при мен, вдигнала високо светилника си, и в свещената му светлина видях пътя, който трябва да извървя. Искам да се пречистя. Искам единствено опрощение на греховете си. Моля ви, добра септа, умолявам ви, заведете ме при Върховния септон, за да мога да изповядам своите престъпления и прелюбодеяния.
— Ще му кажа — отвърна септа Унела. — Негова висша святост ще бъде изключително доволен. Само чрез изповед и искрено разкаяние може безсмъртните ни души да бъдат спасени.
И до края на тази дълга нощ я оставиха да спи. Часове и часове блажен сън. Бухалът, вълкът и славеят отминаха този път невидени и неусетени, докато Церсей сънуваше дълъг и сладък сън, в който Джайм беше съпругът ѝ, а синът ѝ все още беше жив.
На заранта отново се почувства почти като себе си. Когато тъмничарките дойдоха, отново заговори благочестиво и им каза как е решена да изповяда греховете си и да бъде опростена за всичко, което е извършила.
— Възрадвани сме, че чуваме това — каза септа Моел.
— Голямо бреме ще смъкнете от душата си — каза септа Сколера. — Много по-добре ще се чувствате след това, ваше величество.
„Ваше величество.“ Тези две прости думи я развълнуваха. През дългия ѝ плен тъмничарките ѝ рядко си правеха труда да проявят дори тази елементарна вежливост.
— Негова висша святост ви очаква — каза септа Унела.
Церсей наведе глава, покорна и хрисима.
— Може ли да ми бъде позволено първо да се изкъпя? Не съм в подходящ вид да се явя пред него.
— Може да се умиете по-късно, ако негова висша святост позволи — отвърна септа Унела. — Чистотата на безсмъртната ви душа би трябвало да ви безпокои сега, а не суетите на плътта.
Трите септи я поведоха надолу по стълбището на кулата, септа Унела пред нея, а септа Моел и септа Сколера по петите ѝ, сякаш се опасяваха, че може да се опита да избяга.
— Отдавна не съм имала посетител — заговори тихо Церсей, докато слизаха. — Кралят добре ли е? Питам само като майка, притеснена за детето си.
— Негово величество е в добро здраве — каза септа Сколера, — и добре пазен, ден и нощ. Кралицата е с него, винаги.
„Аз съм кралицата!“ Преглътна, усмихна се и рече:
— Добре е да го знам. Томен толкова я обича. Изобщо не повярвах на онези ужасни неща, които се казаха за нея. — Беше ли се измъкнала някак Марджери от обвиненията в разврат, прелюбодеяние и върховна измяна?
— Имаше ли процес?
— Скоро — каза септа Сколера. — Но брат ѝ…
— Шшт! — Септа Унела се обърна и изгледа ядосано Сколера. — Много дрънкаш. Не е наша работа да говорим за такива неща.
Сколера наведе глава.
— Моля да ми простите.
Продължиха да слизат в пълно мълчание.
Върховният врабец ги прие в светилището си, строга седемстенна зала, където грубо изваяни ликове на Седемте се взираха от каменните стени почти толкова кисело и неодобрително, колкото самия негова висша святост. Когато влязоха, той седеше зад грубо рендосана маса и пишеше. Не се беше променил от последния път, когато се бе озовала пред него, в деня, в който я бяха затворили. Беше същият мършав сивокос мъж с изпито лице с остри черти и подозрително гледащи очи. Вместо пищните халати на предшествениците си носеше безформена риза от небоядисана вълна, която падаше до глезените му.
— Ваша милост — каза за поздрав. — Разбирам, че желаете да се изповядате.
Церсей се смъкна на колене.
— Да, ваша висша святост. Старицата дойде при мен, докато спях, с вдигнатия си високо светилник…
