- Не - отвърна той. - Светът доста се обърка и аз вече не знам къде ми е мястото. Чу ли за вчера?
- Разбира се. - Тя прокара пръсти през бретона си и косата й се разпиля по гърба й като дъждовни капки. - Коя е блондинката?
За миг Петрович се зачуди за какво говори.
- О, тя ли. Макнийл. Тя е, ъъъ... една от моите студентки.
- Има ли си първо име?
- Да. Казва се... - Той погледна замислено нагоре. - Файона. Точно така.
- И какво мисли Маделин за това?
- Нищо не каза. Едва сега осъзнавам, че изобщо не изглежда възхитително, а съм го гледал десетки пъти. - Той сви рамене. - Просто се потопих в мига. Прегръщам и Хуго почти толкова силно.
- Внимавай, Сам. - Соня го погледна косо. - Ти може и да не разпознаваш увлечението, но аз да.
Петрович я погледна обидено.
- Наистина ли?
Тя кимна.
Той потърка брадичката си. Бодеше. Тогава си спомни за какво е дошъл.
- Хари Чейн.
- Да. Той. Какво иска? - Антипатията ясно си пролича в тона ?.
- Очевидно ЦРУ са пристигнали в града, и то не за да зададат любезно няколко въпроса. Сестрата на Соренсън също е тук и според Чейн двете неща са свързани. - Петрович пъхна ръце в джобовете си. - Предложих му да им разкажем всичко, вместо да се опитаме да го прик-рием. Информацията трябва да се споделя и всякакви такива.
- А баща ми? - попита Соня. - Нали се сещаш...
- Точно затова реших, че засега е по-добре да си мълчим. - Петрович вдигна лице към небето. - Но няма как да го пазим вечно в тайна. Ще трябва да мислим в перспектива. Какви искаме да бъдем след пет години?
Десет години? Ако ще живеем ден за ден без ясна представа за бъдещето, това ще ни убие. Не става въпрос просто за оцеляване, нуждаем се от нещо повече.
- Сам...
- Години наред се криех. Това ми донесе само нови неща за криене. - Той отпусна глава. - Изморих се, Соня. Световната преса ме очаква, и то само защото успях да накарам една топка с размерите на грейпфрут да полети. Дори не ме затрудни. Онова, което направихме в Дългата нощ - то вече си беше трудно и не можем да кажем на никого за него.
- Прав си - отвърна тя. - Ако искаш да избягаш, разполагам с пари и контакти; винаги можем да избягаме заедно.
Макар да се усмихваше, докато го казваше, Петрович знаеше, че говори сериозно. Думите й проникнаха много по-дълбоко, отколкото би могъл да стигне мечът на Миямото. Сърцето му затуптя бързо и по кожата му изби пот. Тогава в главата му се зароди една колеблива, но възбуждаща мисъл.
- Знаеш ли какво? - рече той. - Това изобщо не е лоша идея.
Тя ахна и притисна нежната си ръка с идеален маникюр към колосаната си бяла блуза.
- Мислех си, че подобни неща стават само във фил-мите - продължи той. -Не, наистина. Бихме могли да избягаме всичките. Но това изисква сериозна подготовка.
Тя си пое дъх.
- Какво имаш предвид?
- Ще ти кажа, когато намеря някои отговори. Междувременно, какво ще правим с Шарлът Соренсън?
- И с ЦРУ - додаде Соня.
- Нямам доверие на тази задница. Но сестрата на Соренсън ще дойде тук, а тя не ми изглежда като жена, която би търпяла глупостите на когото и да било.
- Аз ще се оправя с нея. - Соня се бе възстановила от моментния си шок. -Не е нужно дори да узнава за твоето съществуване.
- Няма как да знаеш какво и е казал Соренсън.
- Значи, аз ще се оправя с нея - повтори тя.
- Не по този начин. - Петрович най-накрая схвана подтекста на думите й и поклати глава. - Ако иска да ме види, недей да й пречиш. Това само ще засили подозренията ?. И като стана въпрос за това, аз имах много доб-ри причини да убия брат ?. И ако трябва да й ги обясня, ще го направя.
А аз ще защитя баща си, Сам. Дори от теб.
- Да. Знам. - Той се почеса по врата, докосвайки студената метална халка, която се подаваше леко над кожата му. - Виж какво, по-добре да вървя. Трябва да намеря някоя задна врата, откъдето да се вмъкна.
- Трябва да се радваш, Сам. Ти доказа, че уравненията ти са правилни. -Тя леко докосна ръката му. Петрович отстъпи назад и се залюля на едната си пета, готов да се обърне. - Ела някой път да видиш парка.
- Не съм сигурен за това. Веднъж вече изкачвах ония стъпала - не съм сигурен дали искам да го направя втори път. - Той загриза палеца си. - Сега вече използвам асансьори. От време на време. Но не и вашия.
Петрович се обърна и махна с ръка към неподвижната като статуя фигура на Миямото. Пешовете на шинела се усукаха около тялото му и той се отправи към Хайд Парк.
Когато стигна до лабораторията, настроението му съвсем се беше скапало. Петрович хвърли шинела си върху проядената от киселини пейка и ритна един стол.
- Всё говно, кроме мочи.
Тогава осъзна, че за пръв път от два часа е съвсем сам, обграден от тишина, която караше ушите му да кънтят. Седна до едно бюро - като че ли беше това на Домингес - и си свали очилата.
До дигиталната фоторамка, която показваше испански пейзажи, беше оставена наполовина празна чаша кафе. Което означаваше, че е наполовина пълна; той я сграбчи с благодарност и изпи жадно хладката течност на големи глътки. Не беше и ял, затова започна да преравя чекмеджетата на бюрото си -същите онези, в които държеше запасите си от храна.
