- Здрасти. Радвам се да видя, че все още носиш шинела.
Петрович се изправи и се приближи.
- Григорий? Ёбаный стос! Какво стана със зила?
Григорий се ухили извинително.
- Другарят Марченко успя да сключи с ООН строителен договор. Сега всички имаме от тези луксозни возила. - Той плесна с ръка по вратата, оставяйки отпечатъци от пръстите си върху наслоената мръсотия. - Бронирана е. Много здрава.
- Как е старият пръч?
- По-добре, след като Ошикора вече го няма. Напоследък кръвното му налягане е много по-ниско. Дългата нощ ни се отрази добре.
Петрович допря пръстите си до гърдите му. Никакъв пулс, само туптенето на турбината. Украинецът забеляза пръстена на ръката му.
- Това ли? - рече Петрович. - Предполагам, и на мен ми се отрази добре. Макар и на няколко пъти да избягнах смъртта на косъм. - Той се извърна и погледна към улицата. - Виж какво, това случайна среща ли е, или Марченко те е пратил? Само че очаквам Хари Чейн да се появи всеки момент и ако ме види да разговарям с теб, ще откачи.
Григорий се наведе към него.
- Марченко ти изпраща поздрави и те кани да пиете по едно.
- Да. Ще псуваме гръмогласно и ще се заплашваме с пистолети, здраво подгрени от водката; като в добрите стари времена.
- Изпраща и предупреждение. Има едни хора...
- Винаги ги има.
Григорий поклати глава.
- Не. Приеми го на сериозно. Те задават въпроси за Дългата нощ. Знаят за Новия джихад на машините и че Ошикора Тауър е била замесена. Относно другото... - Украинецът сви рамене. - Не знаем какво става, знаем само, че си замесен.
- Чух, че някой се интересува от мен.
- Кои са те? Следователи на Съюза? Не се държат като такива.
- Не. Не са от Съюза. - На лицето на Петрович пот-репна мускул.
Кои са тогава?
ЦРУ. Кажи на Марченко да се обади на Чейн. А като говорим за дявола...
Една очукана сива кола спря с потракване зад звяра на Григорий. Той погледна в страничното огледало.
- Какво искаш да направим?
Петрович се отдръпна от отворения прозорец. Можеше да види смачканата физиономия на Чейн зад волана.
- Пазете ми гърба, става ли? Не вярвам, че тоя тук ще направи нещо друго, освен да стои наблизо и да гледа бързоизстиващия ми труп.
- Дадено - отвърна Григорий. - Добрый ден, товарищ.
Прозорецът се затвори с жужене и колата бавно слезе на улицата.
Чейн се пресегна и отвори пасажерската врата. Петрович бавно се приближи и седна вътре.
- Какво искаше тоя? - попита Чейн.
- Марченко ме кани да пийнем някой коктейл. Парти с вратовръзки, не представлява интерес за теб.
- А истинският повод?
- Най ми е лесно да сляза от колата и да ида да свърша нещо полезно. Или просто можеш да потеглиш. - Петрович се пресегна, за да закопчае предпазния колан, но когато Чейн промърмори нещо под носа си, той размисли и тръгна да слиза. - Хубаво. До после.
- Добре де, добре. - Чейн подкара напред, без да дава мигач или да поглежда в огледалото за обратно виждане. - Имаш ли представа колко стресираща е тая работа?
- Не. И не ми пука. - Петрович се извърна назад и погледна през задното стъкло. - Имам си собствени проблеми.
- Винаги можеш да си тръгнеш оттук - отвърна Чейн, повтаряйки думите на Соня от по-рано. - След случилото се вчера сигурно ще те приемат навсякъде. Отведи съпругата си на някое място, където няма да стрелят по нея.
- Странно, че го казваш - рече Петрович. Никой не ги следеше. Което не изключваше възможността да са наблюдавани. Той отново се обърна напред и този път вече закопча колана.
- Какво имаш предвид?
- Нищо, за което да се притесняваш. Сега, относно къртицата.
- Допреди пет минути дори не беше чувал тая дума.
- Да. А сега съм ёбаный експерт. - Той бръкна в джоба си и извади играчката. - Да видим. Машина на гъсенични вериги, пирамидална форма с пилон в средата, върху който са разположени сензори, странично разположени ракетни пистолети, всеки от които има двеста градуса обхват на стрелбата, двуцевка за стрелба на близко разстояние. Захранван от четири презареждащи се нанотръбни батерии, електроника със защита от електромагнитни импулси. Да ти звучи познато?
- Болезнено познато.
- Значи си попаднал на автентичен образец. - Петрович вдигна глава от екрана. Тъкмо минаваха покрай Хайд Парк. В който сега нямаше жива душа. Вятърът разнасяше последните останки от скитническия квартал; върху оградата, заобикаляща парка, пърхаха разкъсани найлони, парчета кашони и парцали. Булдозерите, които бяха вкарани вътре, от месец не бяха помръдвали от местата си и работата беше замряла. Някои от членовете на съвета на Метрозоната искаха всички тела, които бяха заровени в земята или просто лежаха отгоре ?, да бъдат събрани и погребани някъде другаде.
- Още нещо.
- Какво? - попита Чейн.
Петрович отмести поглед от стъклото.
- Механизъм за самоунищожение. Тези неща са мобилни термобарични бомби. Предполагам, че гранатата на ИВМ е подпалила горивовъздушната смес, преди тя да е достигнала критичната си концентрация. Затова сте успели да намерите парчета за анализ. Само още няколко секунди и щяхте да сте изгубили всичко и всички, щяхте да бъдете изкормени от ударната вълна и изпепелени.
- Ще ми го преведеш ли?
