Нищо. На всичкото отгоре, след нелепата пресконференция, състояла се във фоайето, не се осмеляваше да слезе и в стола. Полицаите от охраната бяха напълно безполезни, предпочитаха да снимат с фотоапаратите си, вместо да се опитат да опазят реда. Но дори когато се съг-ласи да отговори на някои въпроси и седна върху плота на рецепцията, за да се издигне над тълпата, никой нямаше достатъчно акъл, за да му зададе въпрос, свързан със самия експеримент. Никой не се опита да разбере какви физически принципи стоят зад въпросното явление или да го разпита за насоката на бъдещите му изследвания.
А най-много го ядосаха непрекъснатите подвиквания:
- Как се чувствате?
Те търсеха сензация, а не просвещение.
Петрович ги отпрати с едно ядосано изръмжаване и си проправи път с лакти през тълпата към някое по-спокойно място. От трън, та на глог.
Цялата университетска йерархия, повлякла със себе си адвокатите по патентите, се опита да го омотае с толкова сложни словоизлияния, че той едвам успя да се измъкне. Накрая не подписа нищо; не потвърди никакъв понататъшен курс на действие, не подпечата с палец нито един документ, чието изчитане щеше да продължи до края на жизнения цикъл на вселената.
- Не може да има авторско право над физиката - разнесе се нечий глас.
Петрович вдигна поглед, но видя само някакво размазано петно. Потърси опипом очилата си и внимателно закачи телените рамки зад ушите си.
Макнийл; тя също не си беше направила труда да се преоблича за пред пресата. Същите стари дънки и стар пуловер, никакъв грим или бижута.
- Моля?
- Онова, което казахте: не може да има авторско право над физиката. - Тя седна на ръба на бюрото на Домингес. - Съгласна съм с вас.
- Да, какво да ти кажа. Никой не се интересува какво мислим ние. Вече не.
- Той се почеса в ъгълчето на едното око. - Снощи сънувах, че съм в някакъв парк - някъде на топло, не тук, - и мястото бе пълно с деца. Малки деца, бебета, току-що проходили, тийнейджъри. Нямаше нито един възрастен като нас. Те всичките имаха сфери и си играеха с тях. Търкаляха ги по земята, тупаха ги и те отскачаха от земята и се въртяха, хвърляха ги надалеч и тичаха след тях. Някои от по-големите си бяха измислили някаква игра, подобна на футбола, и използваха дърветата за странични греди, а други бяха заболи сферите в дървени табла или дъски и сърфираха във въздуха. Всички изглеждаха така, сякаш адски се забавляват - и никой не им казваше да върнат сферите, защото са нарушили авторското право.
Тя протегна ръка и взе чашата му - всъщност чашата на Домингес.
- Искате ли да ви направя ново?
- Да, разбира се.
Макнийл започна да приготвя кафето с гръб към него.
- Какво ще правите?
- Сега ли? Не знам.
Домингес влезе в стаята, бутвайки вратата с рамо. Видя Макнийл и се накани да каже нещо, но тогава забеляза Петрович и се отказа.
Петрович нямаше никакво намерение да помръдва от мястото си. Той си седеше на стола, барабанеше с нокти по бюрото, а Домингес остави чантата си върху пейката.
- Пренесохме уреда за баланс на масата долу, както помолихте - рече той. Петрович се огледа. Най-накрая забеляза, че машината я няма.
- Да. Добре сте направили. - Той изпъна гръб и пръстите му се успокоиха.
- Вижте какво, искам и двамата да седнете за малко. Мисля, че знам каква ще е следващата ми стъпка.
Двамата си придърпаха по един стол и го погледнаха с очакване. Петрович се зачуди как ли ще реагират на думите му.
- Имаме нужда да се откъснем от това. И без това в следващите няколко дни, докато нещата не се поуспокоят, няма какво да правим тук. Така че ще се захванем с нещо различно. С един gedankenversuch.
С какво? - попита Домингес.
- Мисловен експеримент - промърмори Макнийл и се обърна към Петрович: -
Върху какво?
- Обществото. Искам да ми проектирате едно човешко общество. Не утопия, а такова, което познава недостатъците си и съдържа механизми за отстраняването им. Което е по-добро от нашето в момента. Богато на информация. Преодоляло оскъдицата. В което познанието е валута. Такива неща. - Петрович погледна към смаяните им лица. - Можете ли да се справите?
Домингес смръщи гъстите си вежди.
- Предполагам. Мога ли да попитам защо? Това част от обучението ни ли е? Петрович се облегна назад и сплете пръсти зад тила си.
- Да. Не мисля, че е редно да се специализирате само в една тясна сфера. Трябва да сте способни да прилагате по-широко способностите си за решаване на всякакви проблеми. Да видим как ще се справите с този.
- Казахте няколко дни. - Макнийл се наведе напред. Думите му породиха интерес и събудиха ентусиазма й, и обикновено бледите й бузи сега бяха леко порозовели. - С колко време разполагаме?
- Кой ден сме днес?
- Вторник - отвърна тя.
- Значи до петък. Искам го на бюрото си в петък. - Той се изправи и бутна стола назад със сгъвката на коленете си. - Не закъснявайте.
Едва успя да стигне до кабинета си, когато кракът му зажужа. Остави го да вибрира, докато включи електрическата кана - така и не успя да се възползва от предложението на Макнийл, - и едва след това бръкна в джоба си.
Не беше тя, но номерът на екрана му беше познат.
