Петрович забави ход и изчака останалите да го настигнат. Миямото не изоставаше много, но усилията, които полагаше, бяха достатъчни, за да го откажат от всякакви разговори - и Петрович беше благодарен за това, тъй като ИИ му даваше достатъчно поводи за притеснения. Обаче Люси изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече на земята. Тя беше бледа, трепереше и като че ли изпитваше болка всеки път, която се опита да си поеме дъх.
Навярно можеха да изминат следващия един километър, тъй като пътят се намираше изцяло под земята.
- Ще влезем там - започна той, но думите му бяха заглушени от пронизителното свистене на артилерия.
Снарядите дойдоха от юг, прелетяха над главите им и се взривиха с гръмотевичен трясък няколко улици по-нататък. Във въздуха се разхвърчаха отломки и прахта започна да се наслоява в мръсни облаци.
[Танкове на ЕОС на Примроуз Хил. Изглеждат убедени, че в обстрелвания район не са останали граждани.]
Втори залп изригна в червено и черно откъм Финчли Роуд. Разнесе се трясък от трошащи се стъкла и срутващи се стени; към релсите полетяха плочи и керемиди, които при падането си се пръсваха на парчета. Мястото на изстрелване на снарядите беше доста надалеч и звукът достигаше до тях със закъснение.
- Тичайте.
Петрович се пресегна и улови Люси за ръката. Изтощените й крака отказаха да реагират и той беше принуден да я повлече след себе си.
Масивният артилерийски огън продължаваше да се приближава, но те вече бяха на сигурно място в тунела и продължаваха да вървят напред. След всяка експлозия върху главите им се посипваха пепеливи песъчинки и въздухът като че ли се сгъстяваше.
Петрович бръкна с едната си ръка в джоба, за да извади играчката; другата водеше безнадеждна борба да задържи ученичката на крака. Накрая пусна Люси да седне на земята и да се облегне на краката му, а той отвори кутийката и увеличи яркостта на екрана до максимум.
Перлената светлина озари изпитото бледо лице на Люси, мазната мрачина на викторианските тухлени стени и собствените му прашни очила. Миямото стоеше и гледаше как върху релсите се трупат отломки и изведнъж станцията бе улучена от директно попадение.
Взривната вълна ги принуди да клекнат и да прикрият главите си с ръце, а гъстият дим, който нахлу в тунела, имаше характерен, отличителен мирис. Миришеше на война.
Петрович вдигна високо играчката, вдигна Люси на крака и я изблъска навътре. Когато отново се спряха, входът на тунела приличаше на неясна точка.
- Тук трябва да сме в безопасност - каза той.
Очите на Миямото примигнаха под меката светлина.
- Ами ако тунелът се срути?
- Тогава сме прецакани. Но той е издържал на Луфт-вафе - няколко танкови снаряда няма да имат особено значение. - Петрович седна до Люси. - Добре ли си?
Момичето се беше свило до стената и трепереше неконтролируемо.
- Обожеобожеобоже - шепнеше тя, а пръстите й се гърчеха като кални червеи.
- Да, ще свикнеш. - Люси беше изгубила бутилката си с вода и Петрович й подаде своята. - Може да си мис-лиш, че вкъщи ще си в по-голяма безопасност, но това е просто илюзия. Справяме се добре. По-добре отколкото очаквах всъщност.
Тя отвърна нещо, което Петрович не успя да разбере.
- Я повтори? - той се наведе към нея.
- Н-не е зле з-за момиче. - Тя го погледна изпод бретона си.
- Никак не е зле. - Той неловко я потупа по рамото, чудейки се какво друго да каже. Трябваше да опита. - Ще те измъкна оттук, обещавам.
Люси го погледна с ококорените си очи, които блестяха от светлината на екранчето на играчката.
- Л-лесно е да го кажеш. - Тялото й се сгърчи и тя притисна коленете си към гърдите.
- И преди съм го правил. Тогава не изгубих никого. И сега нямам намерение да губя.
Тя кимна.
- Но... навън.
- Да. Трябва да направим нещо по въпроса. Можем да се справим с Външните, но развихрилата се артилерия наистина може да ни съсипе деня.
Миямото се пресегна през рамо и мечът му излезе от ножницата с музикален звън.
- Европейските отбранителни сили се целят в местата с концентрация на Външни, но аз не вярвам, че това ще попречи на неизбежната загуба на Северната Метрозона.
Петрович почука по играчката. Беше изгубил сателитната връзка - над главата му имаше твърде много почва и скала.
- Не е неизбежна. Вече не е.
- Обясни.
- Настъплението на Външните разчиташе на това, че потокът от бежанци ще попречи на защитниците да им се опрат. Докато се движеха по петите на последните жители на Метрозоната, напускащи домовете си, те имаха всички шансове да спечелят. Но сега изостават. Подценили са способността на населението да действа бързо, когато във вентилатора се удари говно. Ако ЕОС успеят да стоварят достатъчно войска, за да удържи линията, да отворят достатъчно точки, през които да изтласкат Външните в терените под директен обстрел, и след това да не се разколебаят, докато изстрелят последния куршум... - Петрович се заслуша в непоколебимия ритъм на експлозиите, отекващи в тунела. - Аз бих могъл да спечеля тази битка.
