Шофьорската врата се отвори. На пътя, в краката на мъжа, се свлече човешка фигура. Белият прашец се разнесе във въздуха, а спуканият еърбег се сбърчка върху таблото. Външният се пресегна, сграбчи шофьора за гърлото и го изправи на крака.
Като че ли беше мъж, но лицето му бе толкова окървавено, че беше трудно да се разпознае стар ли е, или млад. Не че имаше особено значение, защото миг по-късно Външният го прободе - заби ножа си отляво във врата му с така сила, че върхът му се показа от другата страна. Мъжът продължи да стиска дръжката, докато жертвата му се гърчеше и се опитваше да я сграбчи, което не продължи дълго.
После Външният издърпа рязко ножа, като едва не отряза главата, и пусна раздърпания труп, който се свлече на земята.
Останалите Външни не направиха никакъв опит да се намесят, да се присъединят, да разговарят един с друг - нищо. Те наблюдаваха пасивно как мъжът прикляка до колата, за да огледа вътрешността ?.
Той наклони глава и им махна със свободната си ръка.
Пасажерската врата се отвори рязко и навън изскочи момиче с вързана на опашка руса коса. След първите няколко шеметни крачки тя се спъна и се просна на пътя. Един от Външните се хвърли през смачкания преден капак, претърколи се и скочи право върху гърба на момичето точно когато тя се опита да се изправи.
Люси стоеше зад Петрович и гледаше към тихата улица на своето предградие, където никога не се беше случвало нищо особено.
Петрович я отведе обратно до леглото и я накара да седне, по-надалеч от гледката на улицата. Долавяше писъците през воя на алармите, но му се искаше да не ги чува. Почеса се по брадичката, после си свали очилата и се щипна по основата на носа.
Когато отвори очи, пред погледа му попаднаха краката ?.
- Имаш ли маратонки?
Тя носеше черни обувки с танк подметка. Сигурно ходеше в добро училище -черни обувки, черни чорапогащи, черна пола, бяла риза, сако с емблема на джобчето. Вратовръзка, за бога.
- Д-да. - Момичето посочи гардероба. Сви се от страх, когато продължителният, протяжен плач отвън премина в нисък, хриплив стон.
- Обуй ги - каза Петрович.
Размазаната й фигура кимна. Тя отиде до гардероба и извади оттам най-белите маратонки, които беше виждал в живота си.
- Чёрт. - Той си сложи отново очилата. Червените точки, които представляваха групичката отвън, се изтегляха обратно към моста и той погледна за всеки случай през прозореца, за да се убеди в това. Видя гърбовете им, докато се отдалечаваха по пътя.
Люси вече беше обула маратонките си и стоеше до вратата. Отвори уста да каже нещо, но Петрович я изпревари.
- Недей - каза той, - не ми благодари нито сега, нито когато и да било. Ясно ли е?
- Но...
- Просто недей. - Той мина покрай нея и слезе в кухнята. Напълни три малки бутилки с вода, подхвърли една на Миямото и една на Люси. Тя успя да я улови.
Миямото погледна първо към момичето, после към Петрович и присви очи.
- Ти каза.
- Пасть забей! Разполагаме най-много с пет минути, за да стигнем до следващата линия на север. - Той бръкна в джоба на шинела и извади ножа на Люси. Подаде й го с дръжката напред. Тя се поколеба и Петрович изръмжа. - Знаеш какво да правиш с него, нали?
- Да. - Тя го взе от ръцете му и се зачуди къде да го сложи. Накрая дръпна колана на плисираната си пола и пъхна ножа до хълбока си.
- Трябва да тръгваме. През входната врата.
Тримата слязоха във фоайето. Петрович дръпна резето и отвори вратата. Вътре нахлу звукът от пиукането, бибиткането и звънтенето на алармите. Той си пое дълбоко дъх и се затича.
Външните бяха поели надясно. Те тръгнаха наляво, по-надалеч от сцената на катастрофата и уголемяващите се локви кръв. Тичаха приведени, за да не се виждат главите им над колите.
Прекосиха пътя бързо, плъзгайки се по земята като носени от вятъра листа, после свиха в една странична уличка. Петрович се изправи и погледна назад. Люси тичаше зад него и безумно биещите й на очи обувки проб-лясваха като предупредителни сигнали на подплашен елен ( Когато елените са подплашени и побягнат, те вдигат опашката си, която е бяла отдолу, за да предупредят останалите елени от стадото). Следваше я Миямото, който бе толкова близо, че ако се наложеше, можеше да допре длан върху гърба й и да я бутне напред.
Пътят зави към станцията. Най-близките Външни се намираха на края на Уилсдън Грийн и се спускаха по хълма. На по-малко от километър от тях. Нищо и никакво разстояние.
Използвайки картата като пътеводител, бегълците изтичаха в частен паркинг, граничещ с линията. Висока ограда от бетонени плочи блокираше пътя им. Петрович приклекна до стената и сви дланите си в шепа между коленете.
Люси отново застина неподвижно, без да знае какво да прави. Миямото притича покрай нея и без да нарушава ритъма си, стъпи върху ръцете на Петрович.
Той го подхвърли към ръба на стената, японецът прехвърли крак през нея сръчно, като гимнастик, и я възседна.
- Затичай се - каза Петрович - и скочи. - Миямото се наведе и й протегна ръка.
Люси отстъпи две крачки назад и се затича. През повечето време очите й като че ли бяха затворени, но тя успя да скочи в правилния момент.
