Тя изпусна ножа от ръката си и изхълца. Само веднъж. Отиде с олюляваща се походка до вратата и я отвори. Излезе навън и я затвори тихо след себе си, оставяйки Петрович да се чувства като пълно говно.
Външните от картата му се групираха в северния край на моста, минаващ над железопътната линия. Петрович предположи, че след няколко минути ще го прекосят и той официално ще се окаже на вражеска територия. Почти беше настъпил моментът да се изнасят оттук.
Ножът на Люси се беше забил в корковата настилка на пода. Петрович го издърпа и го повъртя в ръцете си. Липсата на предпазител го правеше оръжие, което може да се използва само в краен случай, но можеше да се каже, че сега е точно такъв момент. Петрович го уви в кухненската кърпа заедно с ножа, който беше взел от дървената стойка, и ги пъхна в джоба на шинела си.
След това слезе по стълбите и отиде в кухнята, където Миямото пиеше вода от чаша.
- Не можем да я вземем с нас - каза той.
- Обясних й го - отвърна Петрович. Взе кутията със стопления портокалов сок и я отвори. - Като се има предвид, че я обричаме на сигурна смърт или нещо по-лошо, тя го прие учудващо добре.
- Вземеш ли я, никога няма да изпълниш мисията си. Тя просто... няма късмет.
Петрович изгълта половината сок.
- Да.
- Много е млада - отбеляза Миямото.
- Без никакви полезни умения или познания. Краката й - видя ли краката ??
- Като две съчки.
- А коленете й са като ёбаные топчета памук. - Петрович започна да обикаля из кухнята, да отваря шкафовете, да рови из тях и да ги затваря отново. - Няма да издържи на темпото ни.
- Няма. Не мога да си представя, че през краткия си живот е тичала заради нещо друго, освен за да не изпусне автобуса. - Миямото стана от стола и отново си напълни чашата.
Токът спря. Дисплеят на микровълновата печка примигна и угасна, моторът на хладилника спря да мърмори, дори стенният часовник замря. Във всяка къща в района, включително и тази, в която се намираха те, се включиха домашните аларми.
Пищенето им беше оглушително, каквото трябваше и да бъде - точната честота, която да ти задълбае в черепа.
Миямото остави чашата си на масата и излезе в коридора. След няколко секунди какофонията в къщата рязко секна. Навън продължаваше да се носи вой, но вече беше доста по-поносим.
Японецът се върна в кухнята, прибирайки меча в ножницата му.
- Прекъснали са захранването.
- В електрическата подстанция, предполагам. - Петрович беше намерил няколко празни бутилки от питиета; сега се опитваше да намери капачки за тях. - Точно отвън са.
- Какво правят?
Петрович се взря в очилата си.
- Надявам се, че просто оглеждат терена. Не, идва една кола.
Той остави бутилките и се качи на горния етаж. На вратата на стаята на Люси беше написано името й с големи пластмасови букви. Той влезе тихо вътре и се сви до прозореца. Тя лежеше на леглото си напълно неподвижна, заровила лице в розовата си възглавница. Размърда се едва когато чу как вратата се затваря.
Погледна го със зачервените си очи и Петрович притисна пръст към устните си. После се надигна над перваза и погледна през прозрачната мрежа към улицата.
Колата - ниска, червена, бърза, със затъмнени стъкла и лъскави лети джанти - се движеше с пълна скорост към събралите се на пътя Външни. В първия момент те като че ли не разбраха какво става. Не се отдръпнаха встрани и макар от едната страна на пътя да имаше редица от паркирани коли, те не се опитаха да застанат зад тях или зад стълба на някоя улична лампа. Нито пък насочиха към нея оръжията си, които варираха от древни револвери до няколко карабини и една модерна щурмова пушка.
Двигателят на колата изрева. Предната й броня закачи едно от паркираните превозни средства и тя яростно се плъзна през бялата линия насред пътя, като помете огледалото за обратно виждане на друга кола.
Външният, който стоеше по средата на пътя, носеше стоманен прът, дълъг горе-долу колкото собствената му височина. Той го вдигна с прашната си ръка, подхвана го като копие и зачака. Останалите Външни бавно се отдръпнаха встрани, пристъпвайки с меките си обувки, направени от кожата на животните, които бяха убили.
Колата почти беше стигнала до него, ала той не помръдваше от мястото си.
Изведнъж подскочи така, сякаш имаше пружини в обувките си. Не направи никакво усилие да метне пръта - той просто се озова в хоризонтално положение пред приближаващата се кола.
И премина през нея. Предното стъкло се напука по цялата си ширина, а прътът продължи напред и излезе през задния прозорец, където се спря, щръкнал наполовина навън.
Последва свистене на гуми, два последователни удара и колата спря, наклонена на една страна, вклинена между два паркирани автомобила. Над смачкания преден капак се виеше дим, а от натрошеното купе се сипеше фин бял прах. Към писъка на домашните аларми се присъедини и воят на автомобилните.
Външният се приземи на асфалта, приклекна и посегна към ножа на колана си. Изправи се, вдигнал високо ръце, и останалите бързо заобиколиха разбитата кола.
