А Ева, смутена, неуверена, застана до огромната глава, пред полуотворената грозно озъбена уста. Погледна неволно окото й. Неправдоподобно малко за такъв исполин. И трепна. Какъв израз! Не почти — напълно по човешки осмислен. Разбиращ. И тъжен. Помътен от мъка, сякаш събрал в себе си скръбта на целия свят. Възможно ли бе това, подобен израз в едно животинско око? Наричат ги „тигрите на океана“, безпощадни, зловещи убийци. И изведнъж — в очите на една от тия „тигрици“ — толкова страдание, призив за съчувствие, за някаква макар и безнадеждна помощ? Ева не издържа.
Изтича подир шефа си. И почти изкрещя:
— Помислете, ако я доставим на някой океанариум, ще получим двадесет-тридесет хиляди долара.
Циклопа я изгледа с втренчено око:
— И ще я дресират, ще я подчинят на своята воля, за да забавлява разни безчувствени безделници? Не аз, Кусто го казва: „Открие ли човекът у някое животно разум, бърза да го подчини на своята глупост.“
Готов беше да продължи безучастно пътя си. Но спря решително.
— Е, добре! Да опитаме!
Ева сви устни. Явно, само това можеше да го склони, да го омилостиви. Хилядите долари! За долари беше готов на всичко — да жертва другите, да пожертва дори себе си.
Алчността дава усърдие, дава предприемчивост, дава организаторски дар.
— Вие я плискайте с вода! — нареди й Циклопа. — Дано издържи, докато я вкараме във водата!
А той се метна в лодката и с пределна скорост се насочи към яхтата.
Ева притича до водата, загреба една кофа, върна се тичешком, та я плисна върху главата на умиращото животно. Прибягна повторно, с нова кофа обля гърба й. После — с трета, четвърта. След като охлади и опашния й плавник, се върна отново към главата. Плискаше плискаше, задъхана от умора и напрежение. Трябваше да я запази до идването на кораба! Трябваше?
И всеки път, когато зърнеше окото й, сърцето й се свиваше. Дали тъй й се струваше само? В непоносимата мъка сега тя четеше и нещо ново, израз на благодарност, какъвто не бе видяла в никое човешко око.
Яхтата доплава скоро. Шефът и неколцина моряци извозиха с лодката телени въжета, които надянаха върху опашния ствол и пред гръдните плавници на косатката, където подложиха дунапрен. А по пътя, по който огромното тяло щеше да се провлече към морето, застлаха брезент.
Ева не можа да се сдържи:
— Погледнете! Това око! Колко човешко! И каква благодарност.
Циклопа я сряза:
— Ако е човешко, не може да бъде благодарно. Човекът е поначало непризнателен. Смята, че всичко, що получава, го получава по право. По това впрочем се различава от животните.
Нима можеше да се спори с него?
Спасителката продължи с премалели от умора ръце да залива с нови и нови кофи вода проснатото тяло, което тозчас изсъхваше от мазнината и вътрешния си огън.
А Циклопа застана на командния пост до рулевия. И даде нарежданията си. С бавни обороти винтът запени водата, пое леко, неуловимо напред. Стоманеното въже се опъна и притегли към морето товара си. Сантиметър по сантиметър, педя по педя. Останалите на брега водолази и дошлите на помощ туземци притичваха напред-назад да оправят дунапреновите подложки под въжетата и нагъващата се брезентова постилка.
Ева пристъпваше след отдръпващата се огромна глава и галеше с длан започналото да се изприщва от слънчевото прегаряне чело, върху което тежко дишащото дихало се издуваше и хлътваше с учестен ритъм. Като угрижена майка. Беше забравила ласките на своята майка. Ала никога нямаше да забрави как тя самата бе милвала своето дете, което никога вече нямаше да помилва?
Приливът, това мощно дихание на океана, настъпваше бързо, провираше се из пресъхналите от отлива пролуки между мъртвите коралови грамади, шуртеше, бучеше и навлизаше запенен към брега. Със своята намеса облекчаваше трудната спасителна работа, като с всяка вълна опитваше да вдигне и да понесе към морето агонизиращата великанка.
Ведно с косатката и Ева нагазваше във водата, като не спираше да я гали и да й говори нежно.
А това? Какъв беше тоя приглушен бумтеж, който усещаше с цялото си тяло? Моторът на яхтата или? Не, моторът боботеше различно. И се досети. Биеше сърцето на звяра, освежен от хладината на родната стихия. Такава грамада, шест тона месо и кости, а жива, с пулс? Колко чудно, че имаше пулс?
Ето, тялото вече не се тътрузеше по дъното, а се отпусна във водата, но безпомощно, като безжизнено, без да заеме обичайното си устойчиво положение. Полегна настрана. И дихалото се оказа под водата.
Ева прецени мигновено.
— Назад! — изкрещя тя. — Назад!
Яхтата леко даде заден ход, а хората издърпаха на часа току-що спасената от слънчевия удар, а сега заплашена от удавяне косатка в плитчината.
Трябваше да се направи друго. И Циклопа го реши веднага. Нареди да докарат десет празни бурета, които свързаха две по две и свързващите ги въжета прекараха под пострадалата. Като люлка.
Придържана от тези приспособени поплавъци, косатката успя да застане правилно сред вълните. Но само толкова. Плаваше, така подпряна, и дишаше шумно. Но отпусната, неподвижна.
