Яхтата я повлече бавно след себе си, сподирена от глутница акули, които все не се решаваха да нападнат изплъзващата им се друг път тъй опасна плячка.
Мисионерът и енориашите му се прибраха на брега. Останалите пък се качиха на борда, за да продължат пътя си към близкия залив, подобен на малък фиорд, където бяха решили да поместят пленницата си, докато се съвземе от преживяното, след което по някакъв начин да я откарат, за да я продадат, в океанариумите на Брисбейн или на Сидней.
Облегнат на кърмата, загледан в полюшкващата се в килватера им, понесена с опашката напред, черно-бяла грамада, Циклопа подметна полугласно:
— Хекуба! Ева го чу.
— Какво казахте?
— Хекуба! Жената на Приам, майката на Хектор и Парис. От Троя? И нашата? Също така — загубила всичко: и деца, и съпруг, и близки. И откарвана в робство? Както Хекуба била отвлечена в робство от Одисея? Одисей значи Сърдития? Като мен?
Слънцето бързо потъваше зад хоризонта. По небето като по натопена в мастило попивателна хартия полазваше тъмносиният мрак, върху който припламваха една подир друга едри зеленикави звезди. С утихването на пасата откъм брега се усилваше бумтежът на прибоя.
А Ева гледаше назад. И шепнеше просълзена:
— Хекуба? Клетата? Тя също?
Клюмналия плавник стана известен сред океанското население с новата си особеност. Самци с наведени на една или друга страна гръбни плавници се срещат понякога, но с неизбухнала граната в гърба — съвсем рядко. Така го знаеха вече — Косатката с гранатата.
По чудо се бе опазил от акулите, които след раняването му се трупаха край него в настървени глутници. Спасило го бе щастливото му хрумване, плод на размисъл и дълъг опит, да се намъкне в тясното устие на една рекичка, близо до тюленовото летовище. И там, с глава към океана дълго отблъскваше нападенията на прегладнелите хищнички, като дори успя той да докопа със зъби една от тях, с която да позасити своя глад.
От тая рекичка получи двойна полза — освен от акулите се избави и от мъчещите го напоследък китови въшки, които умират в безсолна вода. Това знание бе получил отдавна от майка си, когато още дете плуваше в родното стадо. После, когато поотрасна, водачът, навярно негов роден баща, го изгони, за да не оспорва господството му. Младият самец бе принуден да кръстосва морето с други младоци като него, водени от пропъдени извън харемите им стари самци, докато преди три пътувания до Ледената страна след тежък двубой успя и той да прогони един друг водач, да изпрати него на своето място в ергенската дружина, а той да поеме първенството в стадото му.
Кога ли е било това? Да бъде начело, сред самките. Горд, непобедим. И било ли е въобще?
А сега победен. Но не от съперник. Всички, изпречили се насреща му, бяха отстъпвали осакатени или напълно посрамени. Победило го бе коварството на човека, който изпраща болка и страдания отдалеч, с огън и гръм.
Здравите му тъкани дълго се бяха борили да изтласкат заседналия в тялото му невзривен снаряд, но острите зъбци държаха здраво. Тогава сланината го обгърна, покри го и зарасналата кожа. Сега раната се познаваше само по подутината, от която стърчеше, още непокрит, един от шиповете на харпуна.
Разсъмваше се. Иззад нависналите на кръгозора слоести облаци, подобни на чадърести корали, полазваше по небосклона аленото зарево на изгрева, за да обагри като кръв и краищата на облаците, и трептящата повърхност на морето.
Косатката с гранатата още спеше. По-право дремеше ту с едно, ту с друго око, тъй както спят самотниците в океана, обградени отвред с врагове. Винаги нащрек, напрегнат, във вечно очакване на опасност.
Би трябвало да се присъедини отново към някое мъжко стадо. В стадо и заплахата се открива по-рано, и с дружни сили по-сигурно се отблъсква, освен това задружно се намира по-лесно храна. Той бе опитал да стори това. Но вече нямаше предишната скорост, не можа да се мери с другите силни мъжкари. Изостана от тях още при първото преследване на един дългорък кит. И те го зарязаха.
Повече не опита. Продължи да скита сам. Помъчи се да привикне към отшелничеството — сам да се пази, сам да търси плячка.
Беше съвсем тихо. Нощта е арена, в която нощните хищници засищат глада си. Денем пък е времето на дневните убийци. Само в този час, в предутринното затишие, клетите жертви намират за малко покой, да се поотпуснат, да си зобнат планктон и водорасли, да си дремнат.
Макар и тъй разкъсано, на пресекулки, самецът сънуваше. Странни сънища. И сладостни, и кошмарни. Ту се виждаше в харема си, заобиколен от любимите самки, които се галеха безгрижно в него; ту го нападаше в следния миг гигантски калмар, по-голям от всички срещани досега, който го оплиташе в жилавите си пипала, всяко от тях на дебелина колкото косатка, стягаше дробовете му, задушаваше го. А чудовищната му човка, самата тя колкото гръбен плавник на самец, ръфаше тялото му. И задух? И кръв? Задух?
